понеделник, 16 септември 2013 г.

Васко, който ме върна у дома

Снимка: www.vaskovassilev.com
Беше зимата на 2007 година, 2 балкон в зала 1 на НДК. С много късмет се бях сдобила с един безценен билет за концерта на виртуоза Васко Василев. Истината е, че не бях слушала нито едно негово изпълнение до тогава. Нищо. А защо толкова исках да отида на концерта – и до днес не мога да си обясня. Влизайки в претъпканата зала, усещах как във въздуха се носи едно трепетно очакване, един нестихващ интерес и еуфория, която ме обзе моментално. И щом светлините изгаснаха и мъгла обви сцената, първите струни докоснати от него накараха всяка фибра в мен да спре. Затаих дъх. Потопих се. 
Една магия, едно усещане, което кара сърцето ти да бие по-бавно, унесено в ритъма на цигулката. 
Не знам дали можеш да се влюбиш в един тон, в една мелодия, но за мен бе точно това. Да си музикант е изкуство, но да галиш всяка струна по начина, по който Васко го прави – това е божествено. Затваряйки очи, виждах нежност, романтика, усещах звука по тялото си.

Снимка: www.vaskovassilev.com
И така, някак си, този непознат разкри душата си пред мен и ми показа своя свят изпълнен с много музика, енергия и ритъм. 
И до днес се питам дали ние, жените, тайничко не се влюбваме в артиста не толкова заради него, колкото заради света, който ни показва. 
Толкова много истории – художници, артисти, музиканти, творци – хора умело поели живота в ръце, извайвайки го в причудливи форми и измерения, носещи ни куп от емоции и необясними чувства. Истината е, че е по-лесно да живееш в красивия свят на изкуството, където уроците на съдбата и мъдростта на поколенията изпадат в безтегловност. Там където сърцето рисува свои картини, а болката и разочарованието са просто лош спомен от полу-сънуван кошмар. И макар историята да помни писмата на всички онези девойки, полудели от любов по артиста-бохем, чийто живот обаче е твърде кратък, за да бъде отдаден само на една жена, всеки ден протягаме ръце към необяснимото и изкушаващото, защото е греховно по-сладко от монотонността на безвремието.


Излизайки от транса на концерта бях сигурна, че този човек е белязал живота ми по необясним начин. Дали защото преоткрих красотата на Пиацола или защото публиката заживя като едно цяло под звуците на цигулката – едва ли някога ще разбера. Но точно там – в прашните кадифени седалки, където не един и двама са заспивали от скука и досада, аз видях своята Итака – мястото където винаги ще се чувствам у дома – топло сгушена в музиката на един творец от световна величина, който за мен винаги ще си остане ‘Васко, който ме върна у дома’.

Написано за Жената днес

Тъжно ми е

Днес ми е тъжно, не защото е 16 септември. Не защото вали или защото е мрачно. Не и защото е понеделник и работната седмица яростно стъпва върху главата ми и дава заявка за тежко главоболие. Тъжно ми е за загубеното приятелство, което изчезна безследно, за споделените тайни и прошепнати мечти, за общите проекти и смели начинания.
Тъжно ми е за тихия телефон и тихата война, за огорчението и мълчанието. 
Тъжно ми. Тъжно ми е, че не можах да преодолея себе си и продължих, тъжно ми е, че ти преодоля мен и продължи.


Тъжно ми е, а на теб, дали?

петък, 13 септември 2013 г.

Няма нищо по-хубаво от лошото време


Спомням си как като малка дълго се взирах в заглавието на Богомил Райнов на най-високата полица у дома. Не можех да си обясня как е възможно някой да харесва лошото време. Неслучайно е ‘лошо’ – тъжно, масленосиво небе, задушаващо града със своята тежест и глухота. 
Снимка: Интернет
Дали, обаче, защото остарях или защото преоткрих силата на виното и целувките и тънката струйка тютюнев дим, но нещо в мен истински заобича тъжното време. 
Навява ми онази носталгия на Париж през есента – кротко приседнала на пейка на Сена, взирайки се в безкрая на човешкия гений, търсейки утеха и спасение за вечно бродещата душа. Или пък бързината на Лондон, забулен като в мъглите на Авалон, неспирно бълващ суматоха и суета. София - нежно погалена от септемврийски дъжд, тихо пазеща своите тайни. 


И днес денят е такъв – болезнено романтичен, във въздуха витае любовен трепет, червено вино и припукващи съчки. Съвършен в хаоса на петъчното еднообразие. Било 13. Петък 13. Нека всеки петък ми е такъв.