Спомням си как като малка дълго се взирах в заглавието на
Богомил Райнов на най-високата полица у дома. Не можех да си обясня как е
възможно някой да харесва лошото време. Неслучайно е ‘лошо’ – тъжно,
масленосиво небе, задушаващо града със своята тежест и глухота.
 |
| Снимка: Интернет |
Дали, обаче, защото остарях или защото преоткрих силата на виното и целувките и тънката струйка тютюнев дим, но нещо в мен истински заобича тъжното време.
Навява ми
онази носталгия на Париж през есента – кротко приседнала на пейка на Сена,
взирайки се в безкрая на човешкия гений, търсейки утеха и спасение за вечно бродещата душа. Или пък бързината на Лондон, забулен като в мъглите на Авалон, неспирно бълващ суматоха и суета. София - нежно погалена от септемврийски дъжд, тихо пазеща своите тайни.
И днес денят е такъв – болезнено романтичен, във въздуха
витае любовен трепет, червено вино и припукващи съчки. Съвършен в хаоса на
петъчното еднообразие. Било 13. Петък 13. Нека всеки петък ми е такъв.
