събота, 27 декември 2014 г.

Равносметки

В края на всяка година е време за равносметки – претегляме на везна доброто и лошото от годината, търсим поуки и ново начало. Искаме да изравним нещата с живота. Да започнем на чисто. Да сме по-добри, по-умни, по-силни, по-малко наивни и повече смели. Аз не тегля чертата.  Не търся развръзка на минисериал 2014. Не искам да слагам край и начало на своя живот. Той си тече – бързо и безметежно, водовъртеж, който поглъща в себе си лудост и хора.

Обичах я тая година – беше невъзможно объркана, разхвърляна и малко нехайна. Беше сериозна и строга с мен понякога – лошо размахваше пръст и ме пращаше в ъгъла. Беше безумна – до лудост, до болка, фойерверки през деня и много мечти.

Обичах я тая година – обичах и хора, прегръщах, целувах, спирах мига и задържах дъха си. Събирах усмивки и бързо ги давах нататък. Много мечти изживях и още много намечтах. Разхвърлях любов и не чаках нищо в замяна. Истинска бях до безкрай. Много книги не прочетох, но често в 3 през нощта отварях две прашни корици и търсех път към нови светове. Смислена музика слушах и често замечтана в звука откривах парченца от душата си. Много работа свърших, на много хора помогнах с любов и вяра. Обичах. И разочаровах. И себе си понякога губех в търсене на нови мечти. 
Не успях да стана цинична. Не успях да загубя доверие в доброто у хората – да давам и втори, и трети, и четвърти шанс. Защото всеки го заслужава. Не можах да стана мнителна – на доверие приемах живота и хората, които срещах по пътя. Лъжите забравих. Простих. И пак ще повярвам.


Няма равносметка, защото сметката не е равна – взимах от тази година повече, отколкото тя беше готова да ми даде. А следващата – чакам я с нетърпение, мъничка ще я хвана за ръка на 1 януари и заедно ще извървим пътя. Ще пораснем заедно, ще се учим взаимо. Ще плачем, ще се смеем, ще се научим да се пазим... може би. И често ще се питаме ‘В какво се забърках?’. 

вторник, 11 ноември 2014 г.

Щастието е...

Снимка: Интернет
Наскоро мой близък приятел ми сподели, след като го попитах дали се чувства щастлив - ако щастието означава спокойствие, каза той, то аз съм много щастлив. Бях изненадана. Ние често се опитваме да облечем щастието си във вещи, пътувания, работа, любов, а всъщност то се определя от едно единствено усещане - спокойствие. Спокойствието да виждаш очи, които те обичат всеки ден - без въпроси, без обяснения, без драма. Без постоянното напрежение, без страх, без притеснение. Една безпрекусловна свобода да бъдеш себе си и да знаеш, че има някой, който те иска точно такъв. 

Спокойствието е комфортът да знаеш, че няма да си сам в неделя вечер - че ще има кой да те завие, когато заспиш. Преходът от младостта към зрелостта неминуемо минава точно през осъзнаването на истински важните неща в живота. 

Спокойствието и свободата да бъдеш себе си и да те приемат такъв какъвто си. И най-вече да осъзнаеш, че ако някой не иска да те промени и те обича истински, може би трябва да го запазиш в живота си. 

вторник, 21 октомври 2014 г.

Вие в кой списък сте?




Ползвам тази публикация от Фейсбук - не знам кой е авторът, но си заслужава прочитането...
 
Вие в кой списък сте? 
Известен лектор започнал семинара си в зала с 200 човека и 100-доларова банкнота в ръка. 
– Кой иска тази банкнота?
Всички вдигнали ръце.
- Ще я дам на един от вас тази вечер, но преди това … Скъсал банкнотата на няколко парчета.
- Кой я иска сега?
Пак всички ръце се вдигнали.
- А ако направя така…Той я пуснал на земята и започнал да я тъпче и размазва. Тя вече на нищо не приличала. Вдигнал я. Мръсна, изпокъсана.
- А сега? Кой я иска?
Отново всички. Тогава той започнал:
- Няма значение какво ще направя с банкнотата, вие винаги ще я искате, защото не губи стойността си. Така е и с хората. Много пъти сме смазвани, ритани и не се чувстваме важни. Но без значение какво ни се случва, ние не губим стойността си. Мръсни или чисти, смачкани или цели, дебели или слаби, високи или ниски, нищо няма значение. Нищо от това не променя нашата значимост.
Цената на живота ни не е в това как изглеждаме пред другите, а в това какво правим и какво знаем.
Сега помислете добре и потърсете в паметта си:
- 5-те най-богати човека в света
- 5-те последни Мис Свят
- 10 лауреата на Нобелова награда
- 5-те последни носители на Оскар.
- Как върви? Трудно, нали? Не се притеснявайте. Никой от нас не си спомня вчерашните най-добри. Аплаузите отлитат, трофеите потъват в прах, победителите се забравят!
Сега си спомнете:
-трима учители, помогнали ви във вашето истинско израстване
-трима приятели, помогнали ви в труден момент
-някой, накарал ви да се чувствате специален
-5 човека, съпътствали ви през живота
Как върви? Много по-добре, нали?
Хората, които оставят следа в живота ни, не са най-известните, нито най-богатите, нито най-надарените.
Те са онези, които се тревожат за нас, грижат се за нас, които са с нас винаги.
Помислете за момент. Вие в кой списък сте?

сряда, 15 октомври 2014 г.

Жените, на които се възхищавам

Пиша този текст, провокирана от материала на прекрасната Мария Касимова. Материал за жените, мъжете и мозъкът в панталони. Важен материал. Но вместо да нищя и аз темата дали жените могат да мислят или само могат да готвят, бих искала да споделя няколко думи за жени от близкото ми обкръжение, които истински ме вдъхновяват и ме карат да съм горда с това, че и аз се причислявам към този пол. 

- А. - sales manager  на един от най-големите козметични брандове не само в България, но и в целия свят - умна, лъчезарна, позитивна и безкрайно мотивирана в работата си. Често ми се е случвало да се чуем по телефона с нея към 22-23ч вечерта и тя да е още в офиса. И освен всичко друго, намира време да е страхотна приятелка, която ще ти предложи да ти донесе успокоително в 4 през нощта след любовна драма.
- Б. - главен редактор на модно списание - тя е моят еквивалент на Ана Уинтър - винаги изглежда безупречно - от обувките до небрежно-перфектната коса. Държи здраво юздите на бизнеса си и не я е страх да поема по нови пътеки. Абсолютен боец, който не приема 'не' за отговор. Често се ядосваме за нивото на професионализъм, но винаги подкрепено с артистичния й пиперлив хумор, който ме разплаква редовно от смях.
- В. - мое истинско откритие в последните месеци - обичлива, красива и отдадена майка - тя винаги ще намери време да сготви, да почисти комина, да насече дърва, да изпере, да събуди детето за училище, след което да му приготви закуска. Това обаче по никакъв начин не й пречи да бъде винаги в идеален вид - красива и изкачена на високи токчета, отзивчива и любезна с всеки колега.
- М. - маркетинг мениджър за екзотичните страни, превръщайки българското производство в световен феномен - тя е започнала от първото стъпало на професионалната стълбица и сега гордо маха от висините. Изключителен експерт в областта си, доказано с годините и безбройните успехи, които си е завоювала. Намира себе си във вихъра на екстремностите и отделя всяка своя минута, за да се отдаде на любимите си лудории - катерене на върхове, каране по гребена на вълните и други безумия, които ние - по-спокойните натури, намираме за опасни. 
- Х. - пътешественик, ПР, експериментатор, луда глава, страхотен приятел и понастоящем горда мама на едно съвършено бебе. С нея съдбата ни среща по странен начин, но приключенията, които споделихме на другия край на света завинаги ни превърнаха в семейство. Възхищавам и се за смелостта, за характера и за любовта, с която дарява своите близки. Една седмица след като роди отиде на фризьор, защото това, че е родила не означава, че трябва да става отшелник. Първата ми мисъл беше - дано и аз един ден намеря тази сила. 

Сигурна съм, че сега ще се сетя за още поне 10 жени, които истински ме вдъхновяват и ще ме хване яд, че не съм ги включила. Истината е, че винаги ще се намери някой, който да се опита да омаловажи нашите постижения. Но вътрешната сила и характерът са онези предимства, които ни правят истинско оръжие. В пола. 

вторник, 7 октомври 2014 г.

Политическите размисли на една блондинка

Това в никакъв случай няма да е анализ на политическото състояние на държавата, нито пък на ситуацията с днешна дата след едни доста очаквани избори. Нямам претенции и да съм какъвто и да е било политически експерт, който да дава мнение за случващото се в страната. Имам обаче претенции да съм сравнително мислещ човек, с мнение по общественозначими въпроси. Човек, който няма желание да живее във вакуум – онова пространство на игнориране на всякаква информация от външния свят, защото ‘не ме интересува какво се случва с държавата’ и ‘не гледам новини’. Всичко това ми е непонятно. Непонятно ми е и как е възможно млади хора да ми казват, че няма да гласуват. Защото оправданията ‘няма за кого’ вече не са модерни. Вече не можем да си измиваме ръцете с апатия и да оправдаваме поведението си с липса на избор – избор винаги има. Наскоро отново водих този безумен диалог и в изблик на ярост казах – ‘ок, направи си партия, направи нещо за тази държава’. Тишина. Ето тук е проблемът – манталитетът на българина е строго формиран около идеята за пасивно поведение – от 681 година, през Турското робство, та чак до днес – постоянно очакваме да се появи спасителят, който да се погрижи за нас. Да ни освободи. Да ни подаде сребърната лъжичка, рога на изобилието, светия граал и всички други митични съдове и пособия, символизиращи благоденствие и богатство. Но моментът все не настъпва. 
И така от 681 година до днес все го играем жертви – жертви на историята, жертви на режима, жертви на великите сили, жертви на собствените ни умове, свикнали да живеят в диктатура, в която друг определя какво да мислим, защото така е по-лесно.

Всъщност проблемът при сегашната политическа ситуация е, че някой трябва да помисли. Някой трябва да вземе решение и да поеме отговорността за това. Някой трябва да си напъне сивото вещество (if any) и да излезе над пасивното. Досега не се е налагало, защото колективният български мозък кротко се е съгласявал на управление от една политическа сила (изключвам последните няколко правителства на коалиции, защото водата започна да се мъти тогава). И парламентът изведнъж ми заприличва на едни героини от близкото минало, станали популярни в риалити шоу – един мозък, разделен в три глави, гръмко претендиращи за вяра, надежда и любов. Но на практика трите организма не можеха да съществуват отделно, защото не им достигаше умствен капацитет. Та и днес така. В изборното студио Карбовски случайно обърна внимания на онези ярки думи, изписани на сградата на 240-те народни представители – ‘Съединението прави силата’. Колкото съединение, толкова и сила в тая държава.


петък, 26 септември 2014 г.

Autumn rain


Преполовявам третата чаша чай за деня и се взирам в дъжда, който дълго и напоително се излива по прозорците. Ден уж като другите - работен, напрегнат, но във въздуха витае романтичната носталгия на есента. Избрала съм Parov Stelar да даде тон на внезапно разлялото се спокойствие и емоция. В дни като този истински съжалявам хората, които не могат да уловят магията на есента. Богатството на палитрата, топлината на огъня, красотата на стопяващия се ден и кроткия дъжд, който напомня за идващата зима. 

В дни като този, хората се чувстват тъжни и депресирани. А аз съм благодарна, защото оценявам мига - мигът, който спира дъха ти, когато усетиш нещо по-силно от теб самия. Защото, както казват, животът не се изразява в това да изчакаш бурята да мине, а да се научиш как да танцуваш под дъжда. 

Есенно настроение Parov Stelar - Autumn song


събота, 30 август 2014 г.

Една приятелка ми каза

Снимка: Интернет
Наскоро четох един текст на Тео Чепилов за професиите на мацки и какво ти носи това. Обърна специално внимание на пишещите мадами - рискът да осъмнеш обруган публично винаги е налице, а контролът на онлайн пространството е абсолютна химера. Съгласна съм. Напълно. Но не защото някога бих го направила, а защото затвърждава изцяло лесната манипулативност на човешкото съзнание.
Всичко винаги започва с 'една приятелка ми каза...' и продължава с нелепи истории за летящи леприкони, препускащи еднорози и вещици, които трябва да бъдат изгорени на клада. 
И ние вярваме - сляпо, безрезервно и отчаяно, защото оценката на 'приятел' е винаги по-важна от онази, които можем сами да направим. А оценките винаги валят никому неискани, необосновани и неадекватни. 

Съвсем скоро и аз имах своята история с 'една приятелка ми каза' - естествено тя каза, че съм по-опасна от пума в търсене на плячка, заплитаща крехки души в плетеница от руси коси и дълбоки погледи. Разбира се. И също така правя магии, бъркам любовно биле и сутрин ходя да бера билки от китните поляни на Горубляне... Градски легенди от 1002 нощи. 

Истината е, че често ни се случва да ни е страх да опознаем човека от другата страна, защото може да развенчае идеята ни, че 'всички са еднакви'. Е, не са. И аз продължавам да го вярвам, защото всеки има право на шанс да бъде себе си и да покаже всичко онова, на което е способен. 
Рискът да се откриеш пред непознат и да преоткриеш един друг свят е голям - току виж там се крие красота и магия, която да те върне към живота с пълна сила, отделяйки те от обикновеното съществуване. 
Но само ако успееш да преодолееш себе си и забравиш какво ти каза 'една приятелка'. Само ако имаш смелост...

понеделник, 4 август 2014 г.

Любимецът на жените

Любимецът на жените
Безметежното съботно мотаене по пустите софийски улици неминуемо ме заведе до любимата ми книжарница. След обстоен преглед на препоръчаните заглавия, новите книги, както и след задълбочен анализ защо няма адекватни книги за публичността, на касата погледът ми срещна гръмкото заглавие 'Любимецът на жените'. Първите редове на резюмето бяха:

'Един чаровен мъж и осем жени… Докъде може да ви отведе страстта? В края на прекрасен летен ден на един безлюден плаж млад мъж пада на пясъка, смъртоносно ранен в гърдите. Но кой е дръпнал спусъка?'

Бях сразена. Най-накрая мъжката интимна лековатост бе официално демонизирана и тиранинът бе прободен с кол в гърдите за назидание... да, ама не. Той не бе тиранин, жиголо или 'лек мъж' (дори изразът звучи глуповато) - той бе любимецът на жените. Толкова любим, че краят му е 2 метра под земята за по-сигурно. Та в този ред на мисли нямаше как да не направя кратък качествен анализ на няколко феномена в нашето общество, а именно:

1. Жена, която спи с много мъже е курва (извинявам се предварително на невинните души, които биват шокирани от моя брутален изказ, но истината не боли по-малко ако е захаросана)
2. Мъж, който спи с много жени е плейбой (играч, сваляч, мачо, любимец на жените и куп други глупотевини, измислени от хакерчета с цел подобряване на имиджа им в западнали чатове за запознанства)
3. Горните аксиоми по правило нямат нужда от доказване - те са общовалидни за цялото ни съществуване и безкрайността на вселената. Точка. 

Изненадата е само, че лирическият герой пада в боя, прободен в гърдите. Но твърдото ми убеждение е, че той сам е решил да сложи край на мъките си, защото съм сигурна, че нито една от неговите благоверни няма и най-малко желание да се раздели с него. Независимо по какви причини - защото е безвъзвратно влюбена, защото е самотна или просто, защото 'ей, така, напук да е мой'. Наблюдавам тенденцията жените да проявяват силно собственическо чувство към определени лица от мъжки род, продиктувано от липсата на желание и причина за тяхното собствено - еднолично и смислено същестуване. Той е фикс идея, която оправдава вманиачено преследване, проверяване на телефони, сложни схеми присъщи на ФБР и всичко това, обрисуващо схемата на една доста жалка гледка. 

Благодаря, но не благодаря. Този филм не е моят филм. В друг живот сигурно съм била мъж, защото разбирам техния смисъл на съществуване много по-ясно и отчетливо. Живей си живота. Не слагай никому окови. Хората не са твоя собственост. Ако някой не иска да бъда само с теб, винаги ще намери начин. Животът е една плетеница от възможности и от нас зависи колко от тях ще вплетем в собствената си история. А когато дойде точното време - ще разбереш. Както някой по-мъдър от мен беше казал - няма идеални хора - има идеален timing (използвам английската дума, защото тя точно обрисува конкретния момент във времето и пространството, когато се случва the big BOOM). 

И в заключение на тези несвързани мисли - харесвам любимецът на жените. Той ми дава заряд, a понякога и удар от 220 волта. И дано да оцелеем :)

вторник, 17 юни 2014 г.

Синдромът 20 и

Снимка: Дяволът носи  Прада
Всички ги познавате - онези момичета на 20 и няколко години, активно циркулиращи в пространството между заведенията, винаги заобиколени от голяма компания, защото познават всички, носещи в себе си енергия и чар. Те са презирани от всички - от едва прохождащите в социалната клика ученички под 20, мечтаещи за свободата 'да си правиш, каквото искаш', от гравитиращите над 30 'моми', които чувстват неминуемата заплаха от младата конкуренция, от минаващите 40 ангажирани съпруги, които слагат ръка на очите на мъжете им, вярвайки безпрекословно, че 'това няма да им дойде до главата', от настигащите 50 бизнес дами, неглижиращи съществуването на някакви си 'пикли'. Вечно мразени дори и от връстниците си, поради необходимостта от разделяне на територия, внимание и медийни изяви. Вечно хулени, заради свободата да изразяват какво мислят, защото нямат с кого и какво да се съобразяват. 

Но те не са попфолк диви, нито солариумни Афродити. Те не си търсят богат спонсор, който да ги заведе в мола, нито смисълът на живота им се обобщава с Night Flight. Те всъщност знаят кой е Тургенев, харесват джаз и в свободното си време работят. Защото знаят, че успехът идва извън времето от 9 до 5. Удобно живеят в сянката на тесногръдите схващания за отрицателното им IQ.  Те са бъдещите 2% от жените на високо управленско ниво (от 325 00 жени, които постъпват на работа едва 7000 стигат до ръководни длъжности, но това е друга много дълга тема). Смеете се, нали? Познавам такива момичета - те никога не изглеждат обикновени - ще ви направят впечатление с осанката и поведението си, защото целеустременото им излъчване няма как да се скрие. Те няма да се поколебаят да ви поставят на място, ако ги провокирате. Нито ще се извинят. Те не са безскрупулни кариеристки, но и няма да се поддадат на манипулации. Сега сигурно ще се замислите и ще си спомните, че имате може би 1-2 познати с този профил, после ще си я представите като CEO на голяма фирма, ще поклатите глава отрицателно 'абсурд, няма как да стане!'. И такива хора познавам много. Всеки ден ги срещам - постоянно подценяват отсрещната страна, защото силното им его не позволява развитие на нещо различно от тяхната персона. Подценяват поколението 20 и, защото не го считат за заплаха. Смятат, че заплахата е в техните среди, дълбоко пропити с измами, интриги и далавери. Но тази песен е вече изпята - великите времена са изживени и само спомените носят полъха на една отминала епоха. Щастливото минало бавно върви към несигурното бъдеще. 

Следващият път, когато видите поколението 20 и - поздравете я. Може утре да ви бъде от полза. 



сряда, 11 юни 2014 г.

За искането и имането

Снимка: Интернет
Съвсем скоро мой близък ми пожела за рождения ден да ми се случват само неща, които са добри за мен. Не това, което искаш - каза той - а това, което е добро за теб. С тези няколко думи силно ме впечатли - не само защото идваха от човек, с който някога имахме силна връзка и посланието беше натоварено с наша си емоционална тежест, но и защото ясно обрисува една фатална тенденция не само в моя живот. А именно - постоянно да искаме онова, което нямаме, вечно да сме недоволни, постоянно да се оплакваме и да търсим недостатъците на житието и битието си. 

Съвсем не мисля, че това е характерна черта на българите - а по-скоро един недъг на 'развитите' общества, жертви на капитализма. Защото както ми разказа един странстващ рейнджър, когато отидеш в Тибет не 'преоткриваш себе си' нито пък 'преживяваш катарзис', а чисто и просто си даваш сметка, че светът, в който живееш е плод на една индустриална илюзия, целяща насърчаването на постоянното 'искане'. В Тибет не искаш, защото няма - там ти стига онова, което е налично, защото не осъзнаваш съществуването на нещо различно от купичка ориз и семейството. И хората са щастливи. По-щастливи от това, което ние някога можем да бъдем. 

Стремежът за израстване не трябва да спира, нито пък мечтите и целите, но ще е хубаво ако по-често си даваме сметка, че живеем а freaking good life :) 

петък, 9 май 2014 г.

Човекът е напълно човек, само когато играе

Напоследък разсъждавам доста над концепцията за ‘играта’ в човешкото битие и житие. Порастваме ли някога достатъчно, за да прекратим игричките и как да познаеш истинските играчи? Сетих се за една книга, която от доста време събира прах на етажерката у дома – Homo Ludens – Играещият човек на Йохан Хьойзинха. Книга, чието време някак си все не идваше. Като истински ‘символист’, силно вярвам, че нещо става реалност, само когато има истинска нужда от него. Непреходност на момента. Някои го наричат случайност, аз предпочитам да се въздържам от квалификация. Та започнах да разлиствам тази книжка и пред очите ми минаваха думите ‘игра’,‘човек’,‘игра’,‘човек’. 
За Хьойзинха играта е ‘първична човешка функция’ - неминуемо в съзнанието ми преминават системите на Маслоу и Фройд(изключвам Кант, Ницше, Шилер и ред други, нищели историята на ‘играта’). Начертавам си схема на основните човешки нужди – храна, подслон, секс и игра. Накратко ‘научните’ трудове на три гениални личности се обобщават в тези 4 думи. Дали са фундаментaлни за духовния, емоционалния или физическия свят, те са непоклатими постулати за съществуването ни. Но играта е и главен културообразуващ фактор и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. Концепцията за играта е дълбоко наслоена в съзнанието ни и води до постоянното й търсене. Партньорството не е изключение – играта на ловец и плячка, изкусното съблазняване, един грешен ход с пешката и губиш царицата. 
За игрите, които играем днес, мисля, никога няма да пораснем. Защото независимо дали губиш или печелиш, адреналинът от надпреварата те кара да искаш още и още.

четвъртък, 8 май 2014 г.

Когато искаш нещо благородно, то ти се случва

Вали апокалиптичен дъжд, веят бурни ветрове, въобще всичко предвещава края на света. Задръстването с ‘нежност’ ми напомня, че при лошо време всеки се крие в своите четири стени от ламарина и стар карбуратор. Аз обаче смело крача към своята крепост, неподвластна на атмосферни влияния и бедствия. Топлата обстановка на Студио 5 приютява мен и куп други ентусиасти, преплували 9 морета, за да стигнат до заветната цел – с дъх на боса нова, джаз и много душа, Мирослава Кацарова събра приятели и фенове, за да сподели любовта си към музиката в ‘картина на Шагал’.

Какво те вдъхновява да правиш тази музика, с този заряд, с такъв плам и желание и да  го предаваш на публиката?
Това е нещо, което е вътре в мен. Едва ли съм от изпълнителите, които се интересуват точно каква е модата в момента, какво се харесва на масовата публика, защото нещата, които обичам да пея и да изпълнявам наистина са по-различни. Това е музика за хора с добре възпитан и опитомен музикален вкус, хора които са естети във всяко едно отношение и обичат самия живот. Аз също възприемам този вид музика като радост и любов към живота. Не само, защото е вдъхновена от бразилски и латиноамерикански ритми, а защото начинът, по който аз използвам тези музикални елементи не е класическият карнавален стил - да карам хората да танцуват. По-скоро използвам потребността на човека от мечтателност, да съзерцава света около и вътре в себе си и всъщност разбирам, че хората, които са естети са и философия. Те разсъждават за нещата около себе си и имат свой собствен стил, не само в музиката, която харесват но и в начина, по който живеят. Постепенно разбирам, че хората, които харесваме тази музика сме себеподобни. Между мен и музикантите и между нас и публиката има много енергия,  ние разказваме истории с нашите песни. Но и хората срещу нас разказват истории с начина, по който са облечени, гледат, всички детайли ми разказват истории и на мен ми е изключително приятно да ги слушам, защото това са красиви и одухотворени хора. В този смисъл вдъхновението е навсякъде.

Единствено любов ли е джазът? 
Джазът е свобода, музиката е свобода и това да излезеш на сцената е свобода, защото то изисква да отвориш своя личен, много интимен свят, да се престрашиш, да го споделиш абсолютно безрезервно с хората срещу теб. Човек трябва да има смелостта и свободата да опитва нови неща дори с риск да сгреши, защото грешката е креативно нещо в тази музика.

Какво си казваш, когато излезеш на сцената?
Ами казвам си, че трябва да се отпусна, да се освободя и да опитам всички неща, които съм опитвала насаме със себе си. Музикантите реагират на моите импровизации, влизат в моя начин на поведение на сцената, защото той е не само вокален, има усещане, емоционалност. На сцената излизаш с нагласата, че трябва да разчупиш всичко, което до този момент ти се е случвало, да се надградиш.  Аз имам щастието да работя с много талантливи, изключителни личности, виртуозни музиканти, но преди всичко много одухотворени артисти. Духът им е отворен към новостта, към инакомислието и са готови да реагират на моите хрумвания.

Как започна да се занимаваш с музиката, тя ли осмисля живота ти?
Аз съм търсещ човек, но музиката наистина е онова изразно средство, което ме дефинира всякак – и като дух, и като личност, чисто екзистенциално, дори и битово, защото аз живея добре от музика. Нещата, които правя в Jazz FM Radio са едно друго проявление на моята любов към музиката. Аз съм хуманитарист по образование, завършила съм богословие и философия и общо взето, музика съм учила основно на частни уроци. Имах един дълъг контакт с езиците, защото преди това завърших английската гимназия в Пловдив с френски – превеждала съм на български руски богослови, които пишат на френски. Но всичко това беше хоби, натрупвало знания, състояния и усещания за света, но себе си разбирам единствено и само с музиката. Тя е най-дълбокото и осмислящото ме изразно средство, защото аз до ден днешен продължавам да се интересувам, образовам, да чета, да търся, да пътувам по цял свят, за да слушам концерти на музиканти, които харесвам. Миналия месец бях в Blue Note в Милано, за да слушам Касандра Уилсън, която е мой идол, през лятото бях в Перуджа, за да слушам Кийт Джаред, Йангър Барет, Даяна Кроу по време на Умбрия джаз фест. Миналата година открих за себе си една много смислена певица - Гретчен Парлато, която ползва много вокални перкусии, използва много кратки, много лаконични музикални фрази, но си играе с ритъма и разтваря хармонията, като я свежда до 2-3 тона, които са много поетични и казват всичко. От тези музиканти се уча, защото в България е трудно да говорим за музикална школа, но все пак моята най-добра школа са Христо Йоцов, Веселин Веселинов-Еко, Мирослав Турийски.

Смяташ ли, че богата душевност има пряка връзка хубавата музика? 
Да, абсолютно. Много ми харесва това, което казваше Георги Господинов, че човек, който чете, не може да бъде в крайна сметка лош, защото той облагородява и одухотворява душата си, той вижда кое е красивото не само физически, но и художествено и морално красивото. Той прави духа си изтънчен, за да разпознава доброто сред злото, по същия начин е и с музиката – когато се образоваш и се опитваш да откриеш нов свят – невидим, но много смислен и дълбок и това е музиката.

Може ли музиката да спаси света?
Да, защото ти нали виждаш как светът се променя, когато си сложиш слушалките в ушите? Как сивите и тъжни сгради, грозните тротоари, целият шум от коли и изнервени хора, от лудости и бесове наоколо се променят. Става красиво, става ти едно хубаво, светът се променя. Музиката е контекстът на света, в който живеем, а той е красив.  Уди Алън казва’ Когато престанете да грешите, тогава тъпчете на едно място’ Трябва да се развиваш и да търсиш нови различности и това музиката на мен ми го дава.

Трудно ли е да правиш джаз музика в България?
Аз живея един много щастлив живот, имам късмет – попаднала съм в една любовна връзка от повече от 20 години, която ме е завъртяла в един много хубав и красив живот. Слава Богу, това, което ми се е случило, не съм го предизвиквала нарочно – то просто ми се случи. И в този смисъл ми е лесно. Срещам хора, които ми помагат да правя музиката, която харесвам.

Вярваш ли в случайностите?
Мисля, че всичко се подрежда, защото ти работиш за тези обстоятелства да се наредят в един момент точно така, както на теб ти трябва. Случайностите не са случайни.

Какво още искаш да направиш  в музикално отношение?
Аз имам 2 проекта, които са свързани с мечти, те тръгват от мечти, но аз ще ги реализирам, защото музикантите са винаги до мен, хората, които срещам на концертите ми са духовно щедри, сред тях има хора, които са меценати и ми помагат. Това ме облекчава, защото не се налага да правя неща, които не са присъщи за мен и хората харесват точно моята музика и моят стил. Моите 2 много важни неща са третият ми албум с авторска музика, която е основно от Мирослав Турийски, Еко и мен. А другата ми идея е филмова музика – с интрументална музика от велики филми, на която да напиша текстове, защото осъзнах, че филмовата музика носи в себе си не само образите на героите от самия филм, а и сама по себе си тя е много асоциативна, влияеща на фантазирането – мечтателна и ми харесва да направя такава програма. От филми които са ме създали като човек – филмът Бразилия на Тери Гилиъм, Криле на желанието на Вин Вендерс, Буена Виста, това са филми, които съм гледала още в гимназиалните си години и сега гледам отново, прехвърлям си още моменти, връщам се назад, Убедена съм, че има много хора в България, с които можем да си говорим на един език. Много е хубаво,  че когато пуснеш концерти с вход свободен залите са пълни до горе, което показва, че хората имат потребност от тази музика, но понякога не могат да си я позволят.

В какво вярваш?
Безусловно вярвам в Бог. Вярвам много на детето си и на мъжа си. Това са хората, на които имам 100 процента доверие. Вярвам, че когато имаш мечти трябва методично, спокойно и естествено да ги оставиш да идват при теб, а не да ги насилваш. Вярвам, че това, което ми се случва не е случайно, а е плод на моите фантазии и желания и плод на един абсолютно мощен космически закон, че когато искаш нещо благородно, то ти се случва. 

Интервюто е направено за списание Жената Днес

неделя, 4 май 2014 г.

За смисъла на празниците




В разгара на поредните 'празници' и в навечерието на мой личен празник сериозно се зачудих за техния смисъл. Винаги съм ненавиждала всички масови прояви тип 'Нова година', 'Kоледа' и останалите стандартизирани празненства, на които всички трябва да бъдем особено приповдигнати, щастливи, партито да бъде до сутринта и задължително да се случват нови и неочаквани неща. Сякаш цялата вселена трябва да забърза ход и неимоверно да се окажем на точното място, в точния момент и да ни е много 'празнично'.  Ако пък искаме да сме още по-оригинални, задължително трябва да стегнем куфарите, да се махнем 'от тази гадна София' и да прахосаме часове в път, пуфтене защо има толкова много движение, ахкане колко е хубав хотелът и снимки на камъни, чукари, водоизточници от разнообразен тип и чуждоземски гозби (било то и дестинация на 20км, пак си е екзотика). Мен това не ме влече някак си. Аз харесвам и делниците, и празниците, и не обичам някой да ми казва кога и как да се чувствам. Не искам да имам огромните очаквания на 'изключителната почивка', 'невероятната вечер' и куп други бръщолевини измислени от ПР-и, за да продават жартиери. На мен обикновените дни са ми много по-празнични, защото крият изненадата на ежедневието. Защото са мои и от тях не се очаква да са различни. А те са - защото аз решавам кога да съм щастлива, а искам това да е всеки ден. Не само по празниците. 


Та празнично останах в София, която е най-прекрасна в това време на годината - зелена, китна, измита от пролетния дъжд, окъпана в емоции и пробуждащи се вдъхновения. И това е истински празник. А не софрата с агнешко и дежурните хора. Just not my thing. 

сряда, 5 март 2014 г.

Искаш ли отново да си ти?

Трескаво бързам да се прибера вкъщи, за да мога да опиша, макар и много бегло, преплитащите се бурни емоции, които горят в мен. Емоции, породени от най-чистото и възвишено изкуство - музиката. Емоции, които подобно на мъждукаща свещ в тъмнината, не избухват зрелищно, а тихо, кротко и напоително озаряват тъмната нощ и носят надежда.

Въвлечена в красивия и магнетичен свят на една от най-талантливите ни джаз певици - Мирослава Кацарова и представянето на новата й песен 'Искаш ли отново да си ти', тази вечер за пореден път ми напомни защо си струва да се живее. Малко са истински облагородяващите усещания като любовта и музиката. И двете въплътяват непримирима страст и действат жизнеутвърждаващо на ума, тялото и сърцето. Разкриват един нов свят, който приветства инакомислието и авантюрата, защото границите не съществуват.

Джазът не е музика за всеки - не крещи 'Обичай ме сега!', а те съблазнява бавно - като изкусен любовник, който иска да напрегне всяка фибра в теб, сякаш опънати тетива на лък. Джазът, както казва Мира, е музика за влюбени в живота естети - хора с богата душевност, които изпитват наслада в уединението и романтиката на заглъхващия бас. Джазът е своеобразно музикално гурме - задоволява изтънчения вкус. В малки количества. Но винаги с перфекционизъм и стил.

Опиянена от богатството на звуците и интимната игра в тоналностите на Мира Кацарова и нейните изключителни музиканти - Мирослав Турийски, Веселин Веселинов-Еко и Христо Йоцов, намерих път към всички незададени въпроси, неполучени отговори, осъществени търсения и възхитителни състояния, които всеки от нас може да открие в душата си. Стига да намери пътя към нея...

P.S. Влюбените в живота естети намираме смисъл във формите на португалски, френски и всеки друг език, който носи красотата на необятната джаз музика. Kaто тази - Bebel Gilberto - Aganju

понеделник, 3 март 2014 г.

Петък вечер

Петък вечер е винаги многообещаваща - носи полъха на непознатото, интригата на авантюрата, загадката на мрака, безскрупулното използване на подправен чар и малко наивност... Желанието е облечено черно, често е прекалено гримирано и леко отегчено. Потокът от хора заема и напуска неудобните столове на столичните заведения с единствената надежда тази вечер да им се случи нещо различно и неповторимо, нещо, което да осмисли безцелното им съществуване от 9 до 5. Напук на пазарната икономика аз съм решила алтернативно да споделя вечерта далеч от похотта и уютно се сгушвам в удобството на любимото заведение - там, където всеки ти е близък приятел и то не нарочно - просто така, защото трябва да има място, където руса не е задължително тъпа. Обмислям и варианта тихо да се прибера у дома след чаша уиски - отлагам го още малко, защото приказките вървят добре, предстоят няколко почивни дни, а и непокорната ми съвест категорично отказва да се примири със спокойната петък вечер. Но както често става в живота - той се случва, докато си правиш планове. 

София е опасно място - непрестанно и от всеки ъгъл те дебне нечий непроницаем поглед. Сякаш гледа през теб, но изучава всяка гънка на усмивката ти, обхожда тялото ти и спира дъха ти. Обгърнат в тънка струйка дим, която замъглява протягащите се към теб силни ръце и не ти остава нищо. Нищо, освен да скочиш в заешката дупка.

вторник, 21 януари 2014 г.

Новият хедонизъм

Часът е 1.30 през нощта. Напразно се опитвам да заспя и неуморно се въртя в леглото. Преброяването на овце и друг едър и дребен рогат добитък съвсем не помага. В главата ми препускат коя от коя по-нелепи мисли, приличащи на жужащ кошер, който не ми дава покой. Последният път, когато не можех да спя причината май беше разбито сърце. Или пък работна драма. Все тая. Сега без обективна причина, иначе горе-долу спокойното ми същество буйстваше и отказваше да се подчини на командата. Анархия master level. Решението ми да прехвърля през главата ми задачите за следващия ден, за уикенда и фантазирането по световната карта също не даде резултат.


Уж нищо на пръв поглед, но всъщност основен проблем, излиза в съзнанието ми - младостта. Или както обича да казва моята шефка - 'твоят най-голям плюс и минус'. Тази младост, която не ми дава да спя, защото пулсът ми се ускорява всеки път щом помисля за онази възможност, онова пътуване или онзи изкушаващ мъжки поглед над уискито ми в петък вечер. Младостта, която предизвиква в мен опустошаващи земетресения и вулканични изригвания всеки ден. Тази, която не ме оставя да спя, защото не може да чака до утре. Утре-то е прекалено далеч. А моето Аз иска всичко тук и сега. Защото свикнеш ли веднъж със скоростта, после ти е много трудно да спреш и да почакаш.

Ставам да изпуша една цигара. София спи. Небето е ясно и с много звезди. Толкова много звезди, че за миг забравям за моето 'тук и сега' и потъвам в безвремието. Пулсът ми се успокоява, поемам дълбоко въздух. Ще изчакам до сутринта. Защото утре ще бъде нов ден и той ще ми донесе още много нови усещания. Защото те са привилегия само на онези, които дръзват да живеят смело за мига и да поискат и невъзможното. Защото имаме нуждата да живеем живот, който да остави следа. И както е казал Оскар Уайлд - 'светът има нужда от нов вид хедонизъм' - тук и сега.

P.S.  Заспах в 3. Утре ме чака цял нов свят.