сряда, 5 март 2014 г.

Искаш ли отново да си ти?

Трескаво бързам да се прибера вкъщи, за да мога да опиша, макар и много бегло, преплитащите се бурни емоции, които горят в мен. Емоции, породени от най-чистото и възвишено изкуство - музиката. Емоции, които подобно на мъждукаща свещ в тъмнината, не избухват зрелищно, а тихо, кротко и напоително озаряват тъмната нощ и носят надежда.

Въвлечена в красивия и магнетичен свят на една от най-талантливите ни джаз певици - Мирослава Кацарова и представянето на новата й песен 'Искаш ли отново да си ти', тази вечер за пореден път ми напомни защо си струва да се живее. Малко са истински облагородяващите усещания като любовта и музиката. И двете въплътяват непримирима страст и действат жизнеутвърждаващо на ума, тялото и сърцето. Разкриват един нов свят, който приветства инакомислието и авантюрата, защото границите не съществуват.

Джазът не е музика за всеки - не крещи 'Обичай ме сега!', а те съблазнява бавно - като изкусен любовник, който иска да напрегне всяка фибра в теб, сякаш опънати тетива на лък. Джазът, както казва Мира, е музика за влюбени в живота естети - хора с богата душевност, които изпитват наслада в уединението и романтиката на заглъхващия бас. Джазът е своеобразно музикално гурме - задоволява изтънчения вкус. В малки количества. Но винаги с перфекционизъм и стил.

Опиянена от богатството на звуците и интимната игра в тоналностите на Мира Кацарова и нейните изключителни музиканти - Мирослав Турийски, Веселин Веселинов-Еко и Христо Йоцов, намерих път към всички незададени въпроси, неполучени отговори, осъществени търсения и възхитителни състояния, които всеки от нас може да открие в душата си. Стига да намери пътя към нея...

P.S. Влюбените в живота естети намираме смисъл във формите на португалски, френски и всеки друг език, който носи красотата на необятната джаз музика. Kaто тази - Bebel Gilberto - Aganju

понеделник, 3 март 2014 г.

Петък вечер

Петък вечер е винаги многообещаваща - носи полъха на непознатото, интригата на авантюрата, загадката на мрака, безскрупулното използване на подправен чар и малко наивност... Желанието е облечено черно, често е прекалено гримирано и леко отегчено. Потокът от хора заема и напуска неудобните столове на столичните заведения с единствената надежда тази вечер да им се случи нещо различно и неповторимо, нещо, което да осмисли безцелното им съществуване от 9 до 5. Напук на пазарната икономика аз съм решила алтернативно да споделя вечерта далеч от похотта и уютно се сгушвам в удобството на любимото заведение - там, където всеки ти е близък приятел и то не нарочно - просто така, защото трябва да има място, където руса не е задължително тъпа. Обмислям и варианта тихо да се прибера у дома след чаша уиски - отлагам го още малко, защото приказките вървят добре, предстоят няколко почивни дни, а и непокорната ми съвест категорично отказва да се примири със спокойната петък вечер. Но както често става в живота - той се случва, докато си правиш планове. 

София е опасно място - непрестанно и от всеки ъгъл те дебне нечий непроницаем поглед. Сякаш гледа през теб, но изучава всяка гънка на усмивката ти, обхожда тялото ти и спира дъха ти. Обгърнат в тънка струйка дим, която замъглява протягащите се към теб силни ръце и не ти остава нищо. Нищо, освен да скочиш в заешката дупка.