петък, 9 май 2014 г.

Човекът е напълно човек, само когато играе

Напоследък разсъждавам доста над концепцията за ‘играта’ в човешкото битие и житие. Порастваме ли някога достатъчно, за да прекратим игричките и как да познаеш истинските играчи? Сетих се за една книга, която от доста време събира прах на етажерката у дома – Homo Ludens – Играещият човек на Йохан Хьойзинха. Книга, чието време някак си все не идваше. Като истински ‘символист’, силно вярвам, че нещо става реалност, само когато има истинска нужда от него. Непреходност на момента. Някои го наричат случайност, аз предпочитам да се въздържам от квалификация. Та започнах да разлиствам тази книжка и пред очите ми минаваха думите ‘игра’,‘човек’,‘игра’,‘човек’. 
За Хьойзинха играта е ‘първична човешка функция’ - неминуемо в съзнанието ми преминават системите на Маслоу и Фройд(изключвам Кант, Ницше, Шилер и ред други, нищели историята на ‘играта’). Начертавам си схема на основните човешки нужди – храна, подслон, секс и игра. Накратко ‘научните’ трудове на три гениални личности се обобщават в тези 4 думи. Дали са фундаментaлни за духовния, емоционалния или физическия свят, те са непоклатими постулати за съществуването ни. Но играта е и главен културообразуващ фактор и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. Концепцията за играта е дълбоко наслоена в съзнанието ни и води до постоянното й търсене. Партньорството не е изключение – играта на ловец и плячка, изкусното съблазняване, един грешен ход с пешката и губиш царицата. 
За игрите, които играем днес, мисля, никога няма да пораснем. Защото независимо дали губиш или печелиш, адреналинът от надпреварата те кара да искаш още и още.

четвъртък, 8 май 2014 г.

Когато искаш нещо благородно, то ти се случва

Вали апокалиптичен дъжд, веят бурни ветрове, въобще всичко предвещава края на света. Задръстването с ‘нежност’ ми напомня, че при лошо време всеки се крие в своите четири стени от ламарина и стар карбуратор. Аз обаче смело крача към своята крепост, неподвластна на атмосферни влияния и бедствия. Топлата обстановка на Студио 5 приютява мен и куп други ентусиасти, преплували 9 морета, за да стигнат до заветната цел – с дъх на боса нова, джаз и много душа, Мирослава Кацарова събра приятели и фенове, за да сподели любовта си към музиката в ‘картина на Шагал’.

Какво те вдъхновява да правиш тази музика, с този заряд, с такъв плам и желание и да  го предаваш на публиката?
Това е нещо, което е вътре в мен. Едва ли съм от изпълнителите, които се интересуват точно каква е модата в момента, какво се харесва на масовата публика, защото нещата, които обичам да пея и да изпълнявам наистина са по-различни. Това е музика за хора с добре възпитан и опитомен музикален вкус, хора които са естети във всяко едно отношение и обичат самия живот. Аз също възприемам този вид музика като радост и любов към живота. Не само, защото е вдъхновена от бразилски и латиноамерикански ритми, а защото начинът, по който аз използвам тези музикални елементи не е класическият карнавален стил - да карам хората да танцуват. По-скоро използвам потребността на човека от мечтателност, да съзерцава света около и вътре в себе си и всъщност разбирам, че хората, които са естети са и философия. Те разсъждават за нещата около себе си и имат свой собствен стил, не само в музиката, която харесват но и в начина, по който живеят. Постепенно разбирам, че хората, които харесваме тази музика сме себеподобни. Между мен и музикантите и между нас и публиката има много енергия,  ние разказваме истории с нашите песни. Но и хората срещу нас разказват истории с начина, по който са облечени, гледат, всички детайли ми разказват истории и на мен ми е изключително приятно да ги слушам, защото това са красиви и одухотворени хора. В този смисъл вдъхновението е навсякъде.

Единствено любов ли е джазът? 
Джазът е свобода, музиката е свобода и това да излезеш на сцената е свобода, защото то изисква да отвориш своя личен, много интимен свят, да се престрашиш, да го споделиш абсолютно безрезервно с хората срещу теб. Човек трябва да има смелостта и свободата да опитва нови неща дори с риск да сгреши, защото грешката е креативно нещо в тази музика.

Какво си казваш, когато излезеш на сцената?
Ами казвам си, че трябва да се отпусна, да се освободя и да опитам всички неща, които съм опитвала насаме със себе си. Музикантите реагират на моите импровизации, влизат в моя начин на поведение на сцената, защото той е не само вокален, има усещане, емоционалност. На сцената излизаш с нагласата, че трябва да разчупиш всичко, което до този момент ти се е случвало, да се надградиш.  Аз имам щастието да работя с много талантливи, изключителни личности, виртуозни музиканти, но преди всичко много одухотворени артисти. Духът им е отворен към новостта, към инакомислието и са готови да реагират на моите хрумвания.

Как започна да се занимаваш с музиката, тя ли осмисля живота ти?
Аз съм търсещ човек, но музиката наистина е онова изразно средство, което ме дефинира всякак – и като дух, и като личност, чисто екзистенциално, дори и битово, защото аз живея добре от музика. Нещата, които правя в Jazz FM Radio са едно друго проявление на моята любов към музиката. Аз съм хуманитарист по образование, завършила съм богословие и философия и общо взето, музика съм учила основно на частни уроци. Имах един дълъг контакт с езиците, защото преди това завърших английската гимназия в Пловдив с френски – превеждала съм на български руски богослови, които пишат на френски. Но всичко това беше хоби, натрупвало знания, състояния и усещания за света, но себе си разбирам единствено и само с музиката. Тя е най-дълбокото и осмислящото ме изразно средство, защото аз до ден днешен продължавам да се интересувам, образовам, да чета, да търся, да пътувам по цял свят, за да слушам концерти на музиканти, които харесвам. Миналия месец бях в Blue Note в Милано, за да слушам Касандра Уилсън, която е мой идол, през лятото бях в Перуджа, за да слушам Кийт Джаред, Йангър Барет, Даяна Кроу по време на Умбрия джаз фест. Миналата година открих за себе си една много смислена певица - Гретчен Парлато, която ползва много вокални перкусии, използва много кратки, много лаконични музикални фрази, но си играе с ритъма и разтваря хармонията, като я свежда до 2-3 тона, които са много поетични и казват всичко. От тези музиканти се уча, защото в България е трудно да говорим за музикална школа, но все пак моята най-добра школа са Христо Йоцов, Веселин Веселинов-Еко, Мирослав Турийски.

Смяташ ли, че богата душевност има пряка връзка хубавата музика? 
Да, абсолютно. Много ми харесва това, което казваше Георги Господинов, че човек, който чете, не може да бъде в крайна сметка лош, защото той облагородява и одухотворява душата си, той вижда кое е красивото не само физически, но и художествено и морално красивото. Той прави духа си изтънчен, за да разпознава доброто сред злото, по същия начин е и с музиката – когато се образоваш и се опитваш да откриеш нов свят – невидим, но много смислен и дълбок и това е музиката.

Може ли музиката да спаси света?
Да, защото ти нали виждаш как светът се променя, когато си сложиш слушалките в ушите? Как сивите и тъжни сгради, грозните тротоари, целият шум от коли и изнервени хора, от лудости и бесове наоколо се променят. Става красиво, става ти едно хубаво, светът се променя. Музиката е контекстът на света, в който живеем, а той е красив.  Уди Алън казва’ Когато престанете да грешите, тогава тъпчете на едно място’ Трябва да се развиваш и да търсиш нови различности и това музиката на мен ми го дава.

Трудно ли е да правиш джаз музика в България?
Аз живея един много щастлив живот, имам късмет – попаднала съм в една любовна връзка от повече от 20 години, която ме е завъртяла в един много хубав и красив живот. Слава Богу, това, което ми се е случило, не съм го предизвиквала нарочно – то просто ми се случи. И в този смисъл ми е лесно. Срещам хора, които ми помагат да правя музиката, която харесвам.

Вярваш ли в случайностите?
Мисля, че всичко се подрежда, защото ти работиш за тези обстоятелства да се наредят в един момент точно така, както на теб ти трябва. Случайностите не са случайни.

Какво още искаш да направиш  в музикално отношение?
Аз имам 2 проекта, които са свързани с мечти, те тръгват от мечти, но аз ще ги реализирам, защото музикантите са винаги до мен, хората, които срещам на концертите ми са духовно щедри, сред тях има хора, които са меценати и ми помагат. Това ме облекчава, защото не се налага да правя неща, които не са присъщи за мен и хората харесват точно моята музика и моят стил. Моите 2 много важни неща са третият ми албум с авторска музика, която е основно от Мирослав Турийски, Еко и мен. А другата ми идея е филмова музика – с интрументална музика от велики филми, на която да напиша текстове, защото осъзнах, че филмовата музика носи в себе си не само образите на героите от самия филм, а и сама по себе си тя е много асоциативна, влияеща на фантазирането – мечтателна и ми харесва да направя такава програма. От филми които са ме създали като човек – филмът Бразилия на Тери Гилиъм, Криле на желанието на Вин Вендерс, Буена Виста, това са филми, които съм гледала още в гимназиалните си години и сега гледам отново, прехвърлям си още моменти, връщам се назад, Убедена съм, че има много хора в България, с които можем да си говорим на един език. Много е хубаво,  че когато пуснеш концерти с вход свободен залите са пълни до горе, което показва, че хората имат потребност от тази музика, но понякога не могат да си я позволят.

В какво вярваш?
Безусловно вярвам в Бог. Вярвам много на детето си и на мъжа си. Това са хората, на които имам 100 процента доверие. Вярвам, че когато имаш мечти трябва методично, спокойно и естествено да ги оставиш да идват при теб, а не да ги насилваш. Вярвам, че това, което ми се случва не е случайно, а е плод на моите фантазии и желания и плод на един абсолютно мощен космически закон, че когато искаш нещо благородно, то ти се случва. 

Интервюто е направено за списание Жената Днес

неделя, 4 май 2014 г.

За смисъла на празниците




В разгара на поредните 'празници' и в навечерието на мой личен празник сериозно се зачудих за техния смисъл. Винаги съм ненавиждала всички масови прояви тип 'Нова година', 'Kоледа' и останалите стандартизирани празненства, на които всички трябва да бъдем особено приповдигнати, щастливи, партито да бъде до сутринта и задължително да се случват нови и неочаквани неща. Сякаш цялата вселена трябва да забърза ход и неимоверно да се окажем на точното място, в точния момент и да ни е много 'празнично'.  Ако пък искаме да сме още по-оригинални, задължително трябва да стегнем куфарите, да се махнем 'от тази гадна София' и да прахосаме часове в път, пуфтене защо има толкова много движение, ахкане колко е хубав хотелът и снимки на камъни, чукари, водоизточници от разнообразен тип и чуждоземски гозби (било то и дестинация на 20км, пак си е екзотика). Мен това не ме влече някак си. Аз харесвам и делниците, и празниците, и не обичам някой да ми казва кога и как да се чувствам. Не искам да имам огромните очаквания на 'изключителната почивка', 'невероятната вечер' и куп други бръщолевини измислени от ПР-и, за да продават жартиери. На мен обикновените дни са ми много по-празнични, защото крият изненадата на ежедневието. Защото са мои и от тях не се очаква да са различни. А те са - защото аз решавам кога да съм щастлива, а искам това да е всеки ден. Не само по празниците. 


Та празнично останах в София, която е най-прекрасна в това време на годината - зелена, китна, измита от пролетния дъжд, окъпана в емоции и пробуждащи се вдъхновения. И това е истински празник. А не софрата с агнешко и дежурните хора. Just not my thing.