В разгара на поредните 'празници' и в навечерието на мой личен празник сериозно се зачудих за техния смисъл. Винаги съм ненавиждала всички масови прояви тип 'Нова година', 'Kоледа' и останалите стандартизирани празненства, на които всички трябва да бъдем особено приповдигнати, щастливи, партито да бъде до сутринта и задължително да се случват нови и неочаквани неща. Сякаш цялата вселена трябва да забърза ход и неимоверно да се окажем на точното място, в точния момент и да ни е много 'празнично'. Ако пък искаме да сме още по-оригинални, задължително трябва да стегнем куфарите, да се махнем 'от тази гадна София' и да прахосаме часове в път, пуфтене защо има толкова много движение, ахкане колко е хубав хотелът и снимки на камъни, чукари, водоизточници от разнообразен тип и чуждоземски гозби (било то и дестинация на 20км, пак си е екзотика). Мен това не ме влече някак си. Аз харесвам и делниците, и празниците, и не обичам някой да ми казва кога и как да се чувствам. Не искам да имам огромните очаквания на 'изключителната почивка', 'невероятната вечер' и куп други бръщолевини измислени от ПР-и, за да продават жартиери. На мен обикновените дни са ми много по-празнични, защото крият изненадата на ежедневието. Защото са мои и от тях не се очаква да са различни. А те са - защото аз решавам кога да съм щастлива, а искам това да е всеки ден. Не само по празниците.
Та празнично останах в София, която е най-прекрасна в това време на годината - зелена, китна, измита от пролетния дъжд, окъпана в емоции и пробуждащи се вдъхновения. И това е истински празник. А не софрата с агнешко и дежурните хора. Just not my thing.
