петък, 9 май 2014 г.

Човекът е напълно човек, само когато играе

Напоследък разсъждавам доста над концепцията за ‘играта’ в човешкото битие и житие. Порастваме ли някога достатъчно, за да прекратим игричките и как да познаеш истинските играчи? Сетих се за една книга, която от доста време събира прах на етажерката у дома – Homo Ludens – Играещият човек на Йохан Хьойзинха. Книга, чието време някак си все не идваше. Като истински ‘символист’, силно вярвам, че нещо става реалност, само когато има истинска нужда от него. Непреходност на момента. Някои го наричат случайност, аз предпочитам да се въздържам от квалификация. Та започнах да разлиствам тази книжка и пред очите ми минаваха думите ‘игра’,‘човек’,‘игра’,‘човек’. 
За Хьойзинха играта е ‘първична човешка функция’ - неминуемо в съзнанието ми преминават системите на Маслоу и Фройд(изключвам Кант, Ницше, Шилер и ред други, нищели историята на ‘играта’). Начертавам си схема на основните човешки нужди – храна, подслон, секс и игра. Накратко ‘научните’ трудове на три гениални личности се обобщават в тези 4 думи. Дали са фундаментaлни за духовния, емоционалния или физическия свят, те са непоклатими постулати за съществуването ни. Но играта е и главен културообразуващ фактор и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. Концепцията за играта е дълбоко наслоена в съзнанието ни и води до постоянното й търсене. Партньорството не е изключение – играта на ловец и плячка, изкусното съблазняване, един грешен ход с пешката и губиш царицата. 
За игрите, които играем днес, мисля, никога няма да пораснем. Защото независимо дали губиш или печелиш, адреналинът от надпреварата те кара да искаш още и още.