Това в никакъв случай няма да е анализ на политическото
състояние на държавата, нито пък на ситуацията с днешна дата след едни доста
очаквани избори. Нямам претенции и да съм какъвто и да е било политически
експерт, който да дава мнение за случващото се в страната. Имам обаче претенции
да съм сравнително мислещ човек, с мнение по общественозначими въпроси. Човек,
който няма желание да живее във вакуум – онова пространство на игнориране на
всякаква информация от външния свят, защото ‘не ме интересува какво се случва с
държавата’ и ‘не гледам новини’. Всичко това ми е непонятно. Непонятно ми е и
как е възможно млади хора да ми казват, че няма да гласуват. Защото
оправданията ‘няма за кого’ вече не са модерни. Вече не можем да си измиваме
ръцете с апатия и да оправдаваме поведението си с липса на избор – избор винаги
има. Наскоро отново водих този безумен диалог и в изблик на ярост казах – ‘ок,
направи си партия, направи нещо за тази държава’. Тишина. Ето тук е проблемът –
манталитетът на българина е строго формиран около идеята за пасивно поведение –
от 681 година, през Турското робство, та чак до днес – постоянно очакваме да се появи
спасителят, който да се погрижи за нас. Да ни освободи. Да ни подаде сребърната
лъжичка, рога на изобилието, светия граал и всички други митични съдове и
пособия, символизиращи благоденствие и богатство. Но моментът все не настъпва.
И така от 681 година до днес все го играем жертви – жертви на историята, жертви на режима, жертви на великите сили, жертви на собствените ни умове, свикнали да живеят в диктатура, в която друг определя какво да мислим, защото така е по-лесно.
Всъщност проблемът при сегашната политическа ситуация е, че
някой трябва да помисли. Някой трябва да вземе решение и да поеме отговорността
за това. Някой трябва да си напъне сивото вещество (if any) и да излезе над пасивното.
Досега не се е налагало, защото колективният български мозък кротко се е
съгласявал на управление от една политическа сила (изключвам последните няколко
правителства на коалиции, защото водата започна да се мъти тогава). И
парламентът изведнъж ми заприличва на едни героини от близкото минало, станали
популярни в риалити шоу – един мозък, разделен в три глави, гръмко претендиращи
за вяра, надежда и любов. Но на практика трите организма не можеха да
съществуват отделно, защото не им достигаше умствен капацитет. Та и днес така.
В изборното студио Карбовски случайно обърна внимания на онези ярки думи,
изписани на сградата на 240-те народни представители – ‘Съединението прави
силата’. Колкото съединение, толкова и сила в тая държава.
