В края на всяка година
е време за равносметки – претегляме на везна доброто и лошото от годината,
търсим поуки и ново начало. Искаме да изравним нещата с живота. Да започнем на
чисто. Да сме по-добри, по-умни, по-силни, по-малко наивни и повече смели. Аз
не тегля чертата. Не търся развръзка на
минисериал 2014. Не искам да слагам край и начало на своя живот. Той си тече –
бързо и безметежно, водовъртеж, който поглъща в себе си лудост и хора.
Обичах я тая година – беше невъзможно объркана, разхвърляна и малко нехайна. Беше сериозна и строга с мен понякога – лошо размахваше пръст и ме пращаше в ъгъла. Беше безумна – до лудост, до болка, фойерверки през деня и много мечти.
Обичах я тая година –
обичах и хора, прегръщах, целувах, спирах мига и задържах дъха си. Събирах усмивки
и бързо ги давах нататък. Много мечти изживях и още много намечтах. Разхвърлях
любов и не чаках нищо в замяна. Истинска бях до безкрай. Много книги не
прочетох, но често в 3 през нощта отварях две прашни корици и търсех път към
нови светове. Смислена музика слушах и често замечтана в звука откривах
парченца от душата си. Много работа свърших, на много хора помогнах с любов и
вяра. Обичах. И разочаровах. И себе си понякога губех в търсене на нови мечти.
Не успях да стана цинична. Не успях да загубя доверие в доброто у хората – да давам и втори, и трети, и четвърти шанс. Защото всеки го заслужава. Не можах да стана мнителна – на доверие приемах живота и хората, които срещах по пътя. Лъжите забравих. Простих. И пак ще повярвам.
Няма равносметка,
защото сметката не е равна – взимах от тази година повече, отколкото тя беше
готова да ми даде. А следващата – чакам я с нетърпение, мъничка ще я хвана за
ръка на 1 януари и заедно ще извървим пътя. Ще пораснем заедно, ще се учим
взаимо. Ще плачем, ще се смеем, ще се научим да се пазим... може би. И често ще
се питаме ‘В какво се забърках?’.
