Часът е 1.30 през нощта. Напразно се опитвам да заспя и неуморно се въртя в леглото. Преброяването на овце и друг едър и дребен рогат добитък съвсем не помага. В главата ми препускат коя от коя по-нелепи мисли, приличащи на жужащ кошер, който не ми дава покой. Последният път, когато не можех да спя причината май беше разбито сърце. Или пък работна драма. Все тая. Сега без обективна причина, иначе горе-долу спокойното ми същество буйстваше и отказваше да се подчини на командата. Анархия master level. Решението ми да прехвърля през главата ми задачите за следващия ден, за уикенда и фантазирането по световната карта също не даде резултат.Уж нищо на пръв поглед, но всъщност основен проблем, излиза в съзнанието ми - младостта. Или както обича да казва моята шефка - 'твоят най-голям плюс и минус'. Тази младост, която не ми дава да спя, защото пулсът ми се ускорява всеки път щом помисля за онази възможност, онова пътуване или онзи изкушаващ мъжки поглед над уискито ми в петък вечер. Младостта, която предизвиква в мен опустошаващи земетресения и вулканични изригвания всеки ден. Тази, която не ме оставя да спя, защото не може да чака до утре. Утре-то е прекалено далеч. А моето Аз иска всичко тук и сега. Защото свикнеш ли веднъж със скоростта, после ти е много трудно да спреш и да почакаш.
Ставам да изпуша една цигара. София спи. Небето е ясно и с много звезди. Толкова много звезди, че за миг забравям за моето 'тук и сега' и потъвам в безвремието. Пулсът ми се успокоява, поемам дълбоко въздух. Ще изчакам до сутринта. Защото утре ще бъде нов ден и той ще ми донесе още много нови усещания. Защото те са привилегия само на онези, които дръзват да живеят смело за мига и да поискат и невъзможното. Защото имаме нуждата да живеем живот, който да остави следа. И както е казал Оскар Уайлд - 'светът има нужда от нов вид хедонизъм' - тук и сега.
P.S. Заспах в 3. Утре ме чака цял нов свят.
