Жените, на които се възхищавам

Пиша този текст, провокирана от материала на прекрасната Мария Касимова. Материал за жените, мъжете и мозъкът в панталони. Важен материал. Но вместо да нищя и аз темата дали жените могат да мислят или само могат да готвят, бих искала да споделя няколко думи за жени от близкото ми обкръжение, които истински ме вдъхновяват и ме карат да съм горда с това, че и аз се причислявам към този пол. 

- А. - sales manager  на един от най-големите козметични брандове не само в България, но и в целия свят - умна, лъчезарна, позитивна и безкрайно мотивирана в работата си. Често ми се е случвало да се чуем по телефона с нея към 22-23ч вечерта и тя да е още в офиса. И освен всичко друго, намира време да е страхотна приятелка, която ще ти предложи да ти донесе успокоително в 4 през нощта след любовна драма.

- Б. - главен редактор на модно списание - тя е моят еквивалент на Ана Уинтър - винаги изглежда безупречно - от обувките до небрежно-перфектната коса. Държи здраво юздите на бизнеса си и не я е страх да поема по нови пътеки. Абсолютен боец, който не приема 'не' за отговор. Често се ядосваме за нивото на професионализъм, но винаги подкрепено с артистичния й пиперлив хумор, който ме разплаква редовно от смях.

- В. - мое истинско откритие в последните месеци - обичлива, красива и отдадена майка - тя винаги ще намери време да сготви, да почисти комина, да насече дърва, да изпере, да събуди детето за училище, след което да му приготви закуска. Това обаче по никакъв начин не й пречи да бъде винаги в идеален вид - красива и изкачена на високи токчета, отзивчива и любезна с всеки колега.

- М. - маркетинг мениджър за екзотичните страни, превръщайки българското производство в световен феномен - тя е започнала от първото стъпало на професионалната стълбица и сега гордо маха от висините. Изключителен експерт в областта си, доказано с годините и безбройните успехи, които си е завоювала. Намира себе си във вихъра на екстремностите и отделя всяка своя минута, за да се отдаде на любимите си лудории - катерене на върхове, каране по гребена на вълните и други безумия, които ние - по-спокойните натури, намираме за опасни. 

- Х. - пътешественик, ПР, експериментатор, луда глава, страхотен приятел и понастоящем горда мама на едно съвършено бебе. С нея съдбата ни среща по странен начин, но приключенията, които споделихме на другия край на света завинаги ни превърнаха в семейство. Възхищавам и се за смелостта, за характера и за любовта, с която дарява своите близки. Една седмица след като роди отиде на фризьор, защото това, че е родила не означава, че трябва да става отшелник. Първата ми мисъл беше - дано и аз един ден намеря тази сила. 

Сигурна съм, че сега ще се сетя за още поне 10 жени, които истински ме вдъхновяват и ще ме хване яд, че не съм ги включила. Истината е, че винаги ще се намери някой, който да се опита да омаловажи нашите постижения. Но вътрешната сила и характерът са онези предимства, които ни правят истинско оръжие. В пола. 

Политическите размисли на една блондинка

Това в никакъв случай няма да е анализ на политическото състояние на държавата, нито пък на ситуацията с днешна дата след едни доста очаквани избори. Нямам претенции и да съм какъвто и да е било политически експерт, който да дава мнение за случващото се в страната. Имам обаче претенции да съм сравнително мислещ човек, с мнение по общественозначими въпроси. Човек, който няма желание да живее във вакуум – онова пространство на игнориране на всякаква информация от външния свят, защото ‘не ме интересува какво се случва с държавата’ и ‘не гледам новини’. Всичко това ми е непонятно. Непонятно ми е и как е възможно млади хора да ми казват, че няма да гласуват. Защото оправданията ‘няма за кого’ вече не са модерни. Вече не можем да си измиваме ръцете с апатия и да оправдаваме поведението си с липса на избор – избор винаги има. Наскоро отново водих този безумен диалог и в изблик на ярост казах – ‘ок, направи си партия, направи нещо за тази държава’. Тишина. Ето тук е проблемът – манталитетът на българина е строго формиран около идеята за пасивно поведение – от 681 година, през Турското робство, та чак до днес – постоянно очакваме да се появи спасителят, който да се погрижи за нас. Да ни освободи. Да ни подаде сребърната лъжичка, рога на изобилието, светия граал и всички други митични съдове и пособия, символизиращи благоденствие и богатство. Но моментът все не настъпва. 

И така от 681 година до днес все го играем жертви – жертви на историята, жертви на режима, жертви на великите сили, жертви на собствените ни умове, свикнали да живеят в диктатура, в която друг определя какво да мислим, защото така е по-лесно.

Всъщност проблемът при сегашната политическа ситуация е, че някой трябва да помисли. Някой трябва да вземе решение и да поеме отговорността за това. Някой трябва да си напъне сивото вещество (if any) и да излезе над пасивното. Досега не се е налагало, защото колективният български мозък кротко се е съгласявал на управление от една политическа сила (изключвам последните няколко правителства на коалиции, защото водата започна да се мъти тогава). И парламентът изведнъж ми заприличва на едни героини от близкото минало, станали популярни в риалити шоу – един мозък, разделен в три глави, гръмко претендиращи за вяра, надежда и любов. Но на практика трите организма не можеха да съществуват отделно, защото не им достигаше умствен капацитет. Та и днес така. В изборното студио Карбовски случайно обърна внимания на онези ярки думи, изписани на сградата на 240-те народни представители – ‘Съединението прави силата’. Колкото съединение, толкова и сила в тая държава.

Autumn rain

Преполовявам третата чаша чай за деня и се взирам в дъжда, който дълго и напоително се излива по прозорците. Ден уж като другите - работен, напрегнат, но във въздуха витае романтичната носталгия на есента. Избрала съм Parov Stelar да даде тон на внезапно разлялото се спокойствие и емоция. В дни като този истински съжалявам хората, които не могат да уловят магията на есента. Богатството на палитрата, топлината на огъня, красотата на стопяващия се ден и кроткия дъжд, който напомня за идващата зима. 

В дни като този, хората се чувстват тъжни и депресирани. А аз съм благодарна, защото оценявам мига - мигът, който спира дъха ти, когато усетиш нещо по-силно от теб самия. Защото, както казват, животът не се изразява в това да изчакаш бурята да мине, а да се научиш как да танцуваш под дъжда. 

Есенно настроение Parov Stelar - Autumn song

Една приятелка ми каза

Снимка: Интернет

Наскоро четох един текст на Тео Чепилов за професиите на мацки и какво ти носи това. Обърна специално внимание на пишещите мадами - рискът да осъмнеш обруган публично винаги е налице, а контролът на онлайн пространството е абсолютна химера. Съгласна съм. Напълно. Но не защото някога бих го направила, а защото затвърждава изцяло лесната манипулативност на човешкото съзнание.

Всичко винаги започва с 'една приятелка ми каза...' и продължава с нелепи истории за летящи леприкони, препускащи еднорози и вещици, които трябва да бъдат изгорени на клада. 

И ние вярваме - сляпо, безрезервно и отчаяно, защото оценката на 'приятел' е винаги по-важна от онази, които можем сами да направим. А оценките винаги валят никому неискани, необосновани и неадекватни. 

Съвсем скоро и аз имах своята история с 'една приятелка ми каза' - естествено тя каза, че съм по-опасна от пума в търсене на плячка, заплитаща крехки души в плетеница от руси коси и дълбоки погледи. Разбира се. И също така правя магии, бъркам любовно биле и сутрин ходя да бера билки от китните поляни на Горубляне... Градски легенди от 1002 нощи. 

Истината е, че често ни се случва да ни е страх да опознаем човека от другата страна, защото може да развенчае идеята ни, че 'всички са еднакви'. Е, не са. И аз продължавам да го вярвам, защото всеки има право на шанс да бъде себе си и да покаже всичко онова, на което е способен. 

Рискът да се откриеш пред непознат и да преоткриеш един друг свят е голям - току виж там се крие красота и магия, която да те върне към живота с пълна сила, отделяйки те от обикновеното съществуване. 

Но само ако успееш да преодолееш себе си и забравиш какво ти каза 'една приятелка'. Само ако имаш смелост...

Любимецът на жените

Любимецът на жените

Безметежното съботно мотаене по пустите софийски улици неминуемо ме заведе до любимата ми книжарница. След обстоен преглед на препоръчаните заглавия, новите книги, както и след задълбочен анализ защо няма адекватни книги за публичността, на касата погледът ми срещна гръмкото заглавие 'Любимецът на жените'. Първите редове на резюмето бяха:

'Един чаровен мъж и осем жени… Докъде може да ви отведе страстта? В края на прекрасен летен ден на един безлюден плаж млад мъж пада на пясъка, смъртоносно ранен в гърдите. Но кой е дръпнал спусъка?'

Бях сразена. Най-накрая мъжката интимна лековатост бе официално демонизирана и тиранинът бе прободен с кол в гърдите за назидание... да, ама не. Той не бе тиранин, жиголо или 'лек мъж' (дори изразът звучи глуповато) - той бе любимецът на жените. Толкова любим, че краят му е 2 метра под земята за по-сигурно. Та в този ред на мисли нямаше как да не направя кратък качествен анализ на няколко феномена в нашето общество, а именно:

1. Жена, която спи с много мъже е курва (извинявам се предварително на невинните души, които биват шокирани от моя брутален изказ, но истината не боли по-малко ако е захаросана)

2. Мъж, който спи с много жени е плейбой (играч, сваляч, мачо, любимец на жените и куп други глупотевини, измислени от хакерчета с цел подобряване на имиджа им в западнали чатове за запознанства)

3. Горните аксиоми по правило нямат нужда от доказване - те са общовалидни за цялото ни съществуване и безкрайността на вселената. Точка. 

Изненадата е само, че лирическият герой пада в боя, прободен в гърдите. Но твърдото ми убеждение е, че той сам е решил да сложи край на мъките си, защото съм сигурна, че нито една от неговите благоверни няма и най-малко желание да се раздели с него. Независимо по какви причини - защото е безвъзвратно влюбена, защото е самотна или просто, защото 'ей, така, напук да е мой'. Наблюдавам тенденцията жените да проявяват силно собственическо чувство към определени лица от мъжки род, продиктувано от липсата на желание и причина за тяхното собствено - еднолично и смислено същестуване. Той е фикс идея, която оправдава вманиачено преследване, проверяване на телефони, сложни схеми присъщи на ФБР и всичко това, обрисуващо схемата на една доста жалка гледка. 

Благодаря, но не благодаря. Този филм не е моят филм. В друг живот сигурно съм била мъж, защото разбирам техния смисъл на съществуване много по-ясно и отчетливо. Живей си живота. Не слагай никому окови. Хората не са твоя собственост. Ако някой не иска да бъда само с теб, винаги ще намери начин. Животът е една плетеница от възможности и от нас зависи колко от тях ще вплетем в собствената си история. А когато дойде точното време - ще разбереш. Както някой по-мъдър от мен беше казал - няма идеални хора - има идеален timing (използвам английската дума, защото тя точно обрисува конкретния момент във времето и пространството, когато се случва the big BOOM). 

И в заключение на тези несвързани мисли - харесвам любимецът на жените. Той ми дава заряд, a понякога и удар от 220 волта. И дано да оцелеем :)

Синдромът 20 и

Снимка: Дяволът носи  Прада

Всички ги познавате - онези момичета на 20 и няколко години, активно циркулиращи в пространството между заведенията, винаги заобиколени от голяма компания, защото познават всички, носещи в себе си енергия и чар. Те са презирани от всички - от едва прохождащите в социалната клика ученички под 20, мечтаещи за свободата 'да си правиш, каквото искаш', от гравитиращите над 30 'моми', които чувстват неминуемата заплаха от младата конкуренция, от минаващите 40 ангажирани съпруги, които слагат ръка на очите на мъжете им, вярвайки безпрекословно, че 'това няма да им дойде до главата', от настигащите 50 бизнес дами, неглижиращи съществуването на някакви си 'пикли'. Вечно мразени дори и от връстниците си, поради необходимостта от разделяне на територия, внимание и медийни изяви. Вечно хулени, заради свободата да изразяват какво мислят, защото нямат с кого и какво да се съобразяват. 

Но те не са попфолк диви, нито солариумни Афродити. Те не си търсят богат спонсор, който да ги заведе в мола, нито смисълът на живота им се обобщава с Night Flight. Те всъщност знаят кой е Тургенев, харесват джаз и в свободното си време работят. Защото знаят, че успехът идва извън времето от 9 до 5. Удобно живеят в сянката на тесногръдите схващания за отрицателното им IQ.  Те са бъдещите 2% от жените на високо управленско ниво (от 325 00 жени, които постъпват на работа едва 7000 стигат до ръководни длъжности, но това е друга много дълга тема). Смеете се, нали? Познавам такива момичета - те никога не изглеждат обикновени - ще ви направят впечатление с осанката и поведението си, защото целеустременото им излъчване няма как да се скрие. Те няма да се поколебаят да ви поставят на място, ако ги провокирате. Нито ще се извинят. Те не са безскрупулни кариеристки, но и няма да се поддадат на манипулации. Сега сигурно ще се замислите и ще си спомните, че имате може би 1-2 познати с този профил, после ще си я представите като CEO на голяма фирма, ще поклатите глава отрицателно 'абсурд, няма как да стане!'. И такива хора познавам много. Всеки ден ги срещам - постоянно подценяват отсрещната страна, защото силното им его не позволява развитие на нещо различно от тяхната персона. Подценяват поколението 20 и, защото не го считат за заплаха. Смятат, че заплахата е в техните среди, дълбоко пропити с измами, интриги и далавери. Но тази песен е вече изпята - великите времена са изживени и само спомените носят полъха на една отминала епоха. Щастливото минало бавно върви към несигурното бъдеще. 

Следващият път, когато видите поколението 20 и - поздравете я. Може утре да ви бъде от полза. 

За искането и имането

Снимка: Интернет

Съвсем скоро мой близък ми пожела за рождения ден да ми се случват само неща, които са добри за мен. Не това, което искаш - каза той - а това, което е добро за теб. С тези няколко думи силно ме впечатли - не само защото идваха от човек, с който някога имахме силна връзка и посланието беше натоварено с наша си емоционална тежест, но и защото ясно обрисува една фатална тенденция не само в моя живот. А именно - постоянно да искаме онова, което нямаме, вечно да сме недоволни, постоянно да се оплакваме и да търсим недостатъците на житието и битието си. 

Съвсем не мисля, че това е характерна черта на българите - а по-скоро един недъг на 'развитите' общества, жертви на капитализма. Защото както ми разказа един странстващ рейнджър, когато отидеш в Тибет не 'преоткриваш себе си' нито пък 'преживяваш катарзис', а чисто и просто си даваш сметка, че светът, в който живееш е плод на една индустриална илюзия, целяща насърчаването на постоянното 'искане'. В Тибет не искаш, защото няма - там ти стига онова, което е налично, защото не осъзнаваш съществуването на нещо различно от купичка ориз и семейството. И хората са щастливи. По-щастливи от това, което ние някога можем да бъдем. 

Стремежът за израстване не трябва да спира, нито пък мечтите и целите, но ще е хубаво ако по-често си даваме сметка, че живеем а freaking good life :)