Autumn rain

Преполовявам третата чаша чай за деня и се взирам в дъжда, който дълго и напоително се излива по прозорците. Ден уж като другите - работен, напрегнат, но във въздуха витае романтичната носталгия на есента. Избрала съм Parov Stelar да даде тон на внезапно разлялото се спокойствие и емоция. В дни като този истински съжалявам хората, които не могат да уловят магията на есента. Богатството на палитрата, топлината на огъня, красотата на стопяващия се ден и кроткия дъжд, който напомня за идващата зима. 

В дни като този, хората се чувстват тъжни и депресирани. А аз съм благодарна, защото оценявам мига - мигът, който спира дъха ти, когато усетиш нещо по-силно от теб самия. Защото, както казват, животът не се изразява в това да изчакаш бурята да мине, а да се научиш как да танцуваш под дъжда. 

Есенно настроение Parov Stelar - Autumn song

Една приятелка ми каза

Снимка: Интернет

Наскоро четох един текст на Тео Чепилов за професиите на мацки и какво ти носи това. Обърна специално внимание на пишещите мадами - рискът да осъмнеш обруган публично винаги е налице, а контролът на онлайн пространството е абсолютна химера. Съгласна съм. Напълно. Но не защото някога бих го направила, а защото затвърждава изцяло лесната манипулативност на човешкото съзнание.

Всичко винаги започва с 'една приятелка ми каза...' и продължава с нелепи истории за летящи леприкони, препускащи еднорози и вещици, които трябва да бъдат изгорени на клада. 

И ние вярваме - сляпо, безрезервно и отчаяно, защото оценката на 'приятел' е винаги по-важна от онази, които можем сами да направим. А оценките винаги валят никому неискани, необосновани и неадекватни. 

Съвсем скоро и аз имах своята история с 'една приятелка ми каза' - естествено тя каза, че съм по-опасна от пума в търсене на плячка, заплитаща крехки души в плетеница от руси коси и дълбоки погледи. Разбира се. И също така правя магии, бъркам любовно биле и сутрин ходя да бера билки от китните поляни на Горубляне... Градски легенди от 1002 нощи. 

Истината е, че често ни се случва да ни е страх да опознаем човека от другата страна, защото може да развенчае идеята ни, че 'всички са еднакви'. Е, не са. И аз продължавам да го вярвам, защото всеки има право на шанс да бъде себе си и да покаже всичко онова, на което е способен. 

Рискът да се откриеш пред непознат и да преоткриеш един друг свят е голям - току виж там се крие красота и магия, която да те върне към живота с пълна сила, отделяйки те от обикновеното съществуване. 

Но само ако успееш да преодолееш себе си и забравиш какво ти каза 'една приятелка'. Само ако имаш смелост...

Любимецът на жените

Любимецът на жените

Безметежното съботно мотаене по пустите софийски улици неминуемо ме заведе до любимата ми книжарница. След обстоен преглед на препоръчаните заглавия, новите книги, както и след задълбочен анализ защо няма адекватни книги за публичността, на касата погледът ми срещна гръмкото заглавие 'Любимецът на жените'. Първите редове на резюмето бяха:

'Един чаровен мъж и осем жени… Докъде може да ви отведе страстта? В края на прекрасен летен ден на един безлюден плаж млад мъж пада на пясъка, смъртоносно ранен в гърдите. Но кой е дръпнал спусъка?'

Бях сразена. Най-накрая мъжката интимна лековатост бе официално демонизирана и тиранинът бе прободен с кол в гърдите за назидание... да, ама не. Той не бе тиранин, жиголо или 'лек мъж' (дори изразът звучи глуповато) - той бе любимецът на жените. Толкова любим, че краят му е 2 метра под земята за по-сигурно. Та в този ред на мисли нямаше как да не направя кратък качествен анализ на няколко феномена в нашето общество, а именно:

1. Жена, която спи с много мъже е курва (извинявам се предварително на невинните души, които биват шокирани от моя брутален изказ, но истината не боли по-малко ако е захаросана)

2. Мъж, който спи с много жени е плейбой (играч, сваляч, мачо, любимец на жените и куп други глупотевини, измислени от хакерчета с цел подобряване на имиджа им в западнали чатове за запознанства)

3. Горните аксиоми по правило нямат нужда от доказване - те са общовалидни за цялото ни съществуване и безкрайността на вселената. Точка. 

Изненадата е само, че лирическият герой пада в боя, прободен в гърдите. Но твърдото ми убеждение е, че той сам е решил да сложи край на мъките си, защото съм сигурна, че нито една от неговите благоверни няма и най-малко желание да се раздели с него. Независимо по какви причини - защото е безвъзвратно влюбена, защото е самотна или просто, защото 'ей, така, напук да е мой'. Наблюдавам тенденцията жените да проявяват силно собственическо чувство към определени лица от мъжки род, продиктувано от липсата на желание и причина за тяхното собствено - еднолично и смислено същестуване. Той е фикс идея, която оправдава вманиачено преследване, проверяване на телефони, сложни схеми присъщи на ФБР и всичко това, обрисуващо схемата на една доста жалка гледка. 

Благодаря, но не благодаря. Този филм не е моят филм. В друг живот сигурно съм била мъж, защото разбирам техния смисъл на съществуване много по-ясно и отчетливо. Живей си живота. Не слагай никому окови. Хората не са твоя собственост. Ако някой не иска да бъда само с теб, винаги ще намери начин. Животът е една плетеница от възможности и от нас зависи колко от тях ще вплетем в собствената си история. А когато дойде точното време - ще разбереш. Както някой по-мъдър от мен беше казал - няма идеални хора - има идеален timing (използвам английската дума, защото тя точно обрисува конкретния момент във времето и пространството, когато се случва the big BOOM). 

И в заключение на тези несвързани мисли - харесвам любимецът на жените. Той ми дава заряд, a понякога и удар от 220 волта. И дано да оцелеем :)

Синдромът 20 и

Снимка: Дяволът носи  Прада

Всички ги познавате - онези момичета на 20 и няколко години, активно циркулиращи в пространството между заведенията, винаги заобиколени от голяма компания, защото познават всички, носещи в себе си енергия и чар. Те са презирани от всички - от едва прохождащите в социалната клика ученички под 20, мечтаещи за свободата 'да си правиш, каквото искаш', от гравитиращите над 30 'моми', които чувстват неминуемата заплаха от младата конкуренция, от минаващите 40 ангажирани съпруги, които слагат ръка на очите на мъжете им, вярвайки безпрекословно, че 'това няма да им дойде до главата', от настигащите 50 бизнес дами, неглижиращи съществуването на някакви си 'пикли'. Вечно мразени дори и от връстниците си, поради необходимостта от разделяне на територия, внимание и медийни изяви. Вечно хулени, заради свободата да изразяват какво мислят, защото нямат с кого и какво да се съобразяват. 

Но те не са попфолк диви, нито солариумни Афродити. Те не си търсят богат спонсор, който да ги заведе в мола, нито смисълът на живота им се обобщава с Night Flight. Те всъщност знаят кой е Тургенев, харесват джаз и в свободното си време работят. Защото знаят, че успехът идва извън времето от 9 до 5. Удобно живеят в сянката на тесногръдите схващания за отрицателното им IQ.  Те са бъдещите 2% от жените на високо управленско ниво (от 325 00 жени, които постъпват на работа едва 7000 стигат до ръководни длъжности, но това е друга много дълга тема). Смеете се, нали? Познавам такива момичета - те никога не изглеждат обикновени - ще ви направят впечатление с осанката и поведението си, защото целеустременото им излъчване няма как да се скрие. Те няма да се поколебаят да ви поставят на място, ако ги провокирате. Нито ще се извинят. Те не са безскрупулни кариеристки, но и няма да се поддадат на манипулации. Сега сигурно ще се замислите и ще си спомните, че имате може би 1-2 познати с този профил, после ще си я представите като CEO на голяма фирма, ще поклатите глава отрицателно 'абсурд, няма как да стане!'. И такива хора познавам много. Всеки ден ги срещам - постоянно подценяват отсрещната страна, защото силното им его не позволява развитие на нещо различно от тяхната персона. Подценяват поколението 20 и, защото не го считат за заплаха. Смятат, че заплахата е в техните среди, дълбоко пропити с измами, интриги и далавери. Но тази песен е вече изпята - великите времена са изживени и само спомените носят полъха на една отминала епоха. Щастливото минало бавно върви към несигурното бъдеще. 

Следващият път, когато видите поколението 20 и - поздравете я. Може утре да ви бъде от полза. 

За искането и имането

Снимка: Интернет

Съвсем скоро мой близък ми пожела за рождения ден да ми се случват само неща, които са добри за мен. Не това, което искаш - каза той - а това, което е добро за теб. С тези няколко думи силно ме впечатли - не само защото идваха от човек, с който някога имахме силна връзка и посланието беше натоварено с наша си емоционална тежест, но и защото ясно обрисува една фатална тенденция не само в моя живот. А именно - постоянно да искаме онова, което нямаме, вечно да сме недоволни, постоянно да се оплакваме и да търсим недостатъците на житието и битието си. 

Съвсем не мисля, че това е характерна черта на българите - а по-скоро един недъг на 'развитите' общества, жертви на капитализма. Защото както ми разказа един странстващ рейнджър, когато отидеш в Тибет не 'преоткриваш себе си' нито пък 'преживяваш катарзис', а чисто и просто си даваш сметка, че светът, в който живееш е плод на една индустриална илюзия, целяща насърчаването на постоянното 'искане'. В Тибет не искаш, защото няма - там ти стига онова, което е налично, защото не осъзнаваш съществуването на нещо различно от купичка ориз и семейството. И хората са щастливи. По-щастливи от това, което ние някога можем да бъдем. 

Стремежът за израстване не трябва да спира, нито пък мечтите и целите, но ще е хубаво ако по-често си даваме сметка, че живеем а freaking good life :) 

Човекът е напълно човек, само когато играе

Напоследък разсъждавам доста над концепцията за ‘играта’ в човешкото битие и житие. Порастваме ли някога достатъчно, за да прекратим игричките и как да познаеш истинските играчи? Сетих се за една книга, която от доста време събира прах на етажерката у дома – Homo Ludens – Играещият човек на Йохан Хьойзинха. Книга, чието време някак си все не идваше. Като истински ‘символист’, силно вярвам, че нещо става реалност, само когато има истинска нужда от него. Непреходност на момента. Някои го наричат случайност, аз предпочитам да се въздържам от квалификация. Та започнах да разлиствам тази книжка и пред очите ми минаваха думите ‘игра’,‘човек’,‘игра’,‘човек’. 

За Хьойзинха играта е ‘първична човешка функция’ - неминуемо в съзнанието ми преминават системите на Маслоу и Фройд(изключвам Кант, Ницше, Шилер и ред други, нищели историята на ‘играта’). Начертавам си схема на основните човешки нужди – храна, подслон, секс и игра. Накратко ‘научните’ трудове на три гениални личности се обобщават в тези 4 думи. Дали са фундаментaлни за духовния, емоционалния или физическия свят, те са непоклатими постулати за съществуването ни. Но играта е и главен културообразуващ фактор и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. Концепцията за играта е дълбоко наслоена в съзнанието ни и води до постоянното й търсене. Партньорството не е изключение – играта на ловец и плячка, изкусното съблазняване, един грешен ход с пешката и губиш царицата. 

За игрите, които играем днес, мисля, никога няма да пораснем. Защото независимо дали губиш или печелиш, адреналинът от надпреварата те кара да искаш още и още.

Когато искаш нещо благородно, то ти се случва

Вали апокалиптичен дъжд, веят бурни ветрове, въобще всичко предвещава края на света. Задръстването с ‘нежност’ ми напомня, че при лошо време всеки се крие в своите четири стени от ламарина и стар карбуратор. Аз обаче смело крача към своята крепост, неподвластна на атмосферни влияния и бедствия. Топлата обстановка на Студио 5 приютява мен и куп други ентусиасти, преплували 9 морета, за да стигнат до заветната цел – с дъх на боса нова, джаз и много душа, Мирослава Кацарова събра приятели и фенове, за да сподели любовта си към музиката в ‘картина на Шагал’.

Какво те вдъхновява да правиш тази музика, с този заряд, с такъв плам и желание и да  го предаваш на публиката?

Това е нещо, което е вътре в мен. Едва ли съм от изпълнителите, които се интересуват точно каква е модата в момента, какво се харесва на масовата публика, защото нещата, които обичам да пея и да изпълнявам наистина са по-различни. Това е музика за хора с добре възпитан и опитомен музикален вкус, хора които са естети във всяко едно отношение и обичат самия живот. Аз също възприемам този вид музика като радост и любов към живота. Не само, защото е вдъхновена от бразилски и латиноамерикански ритми, а защото начинът, по който аз използвам тези музикални елементи не е класическият карнавален стил - да карам хората да танцуват. По-скоро използвам потребността на човека от мечтателност, да съзерцава света около и вътре в себе си и всъщност разбирам, че хората, които са естети са и философия. Те разсъждават за нещата около себе си и имат свой собствен стил, не само в музиката, която харесват но и в начина, по който живеят. Постепенно разбирам, че хората, които харесваме тази музика сме себеподобни. Между мен и музикантите и между нас и публиката има много енергия,  ние разказваме истории с нашите песни. Но и хората срещу нас разказват истории с начина, по който са облечени, гледат, всички детайли ми разказват истории и на мен ми е изключително приятно да ги слушам, защото това са красиви и одухотворени хора. В този смисъл вдъхновението е навсякъде.

Единствено любов ли е джазът? 

Джазът е свобода, музиката е свобода и това да излезеш на сцената е свобода, защото то изисква да отвориш своя личен, много интимен свят, да се престрашиш, да го споделиш абсолютно безрезервно с хората срещу теб. Човек трябва да има смелостта и свободата да опитва нови неща дори с риск да сгреши, защото грешката е креативно нещо в тази музика.

Какво си казваш, когато излезеш на сцената?

Ами казвам си, че трябва да се отпусна, да се освободя и да опитам всички неща, които съм опитвала насаме със себе си. Музикантите реагират на моите импровизации, влизат в моя начин на поведение на сцената, защото той е не само вокален, има усещане, емоционалност. На сцената излизаш с нагласата, че трябва да разчупиш всичко, което до този момент ти се е случвало, да се надградиш.  Аз имам щастието да работя с много талантливи, изключителни личности, виртуозни музиканти, но преди всичко много одухотворени артисти. Духът им е отворен към новостта, към инакомислието и са готови да реагират на моите хрумвания.

Как започна да се занимаваш с музиката, тя ли осмисля живота ти?

Аз съм търсещ човек, но музиката наистина е онова изразно средство, което ме дефинира всякак – и като дух, и като личност, чисто екзистенциално, дори и битово, защото аз живея добре от музика. Нещата, които правя в Jazz FM Radio са едно друго проявление на моята любов към музиката. Аз съм хуманитарист по образование, завършила съм богословие и философия и общо взето, музика съм учила основно на частни уроци. Имах един дълъг контакт с езиците, защото преди това завърших английската гимназия в Пловдив с френски – превеждала съм на български руски богослови, които пишат на френски. Но всичко това беше хоби, натрупвало знания, състояния и усещания за света, но себе си разбирам единствено и само с музиката. Тя е най-дълбокото и осмислящото ме изразно средство, защото аз до ден днешен продължавам да се интересувам, образовам, да чета, да търся, да пътувам по цял свят, за да слушам концерти на музиканти, които харесвам. Миналия месец бях в Blue Note в Милано, за да слушам Касандра Уилсън, която е мой идол, през лятото бях в Перуджа, за да слушам Кийт Джаред, Йангър Барет, Даяна Кроу по време на Умбрия джаз фест. Миналата година открих за себе си една много смислена певица - Гретчен Парлато, която ползва много вокални перкусии, използва много кратки, много лаконични музикални фрази, но си играе с ритъма и разтваря хармонията, като я свежда до 2-3 тона, които са много поетични и казват всичко. От тези музиканти се уча, защото в България е трудно да говорим за музикална школа, но все пак моята най-добра школа са Христо Йоцов, Веселин Веселинов-Еко, Мирослав Турийски.

Смяташ ли, че богата душевност има пряка връзка хубавата музика? 

Да, абсолютно. Много ми харесва това, което казваше Георги Господинов, че човек, който чете, не може да бъде в крайна сметка лош, защото той облагородява и одухотворява душата си, той вижда кое е красивото не само физически, но и художествено и морално красивото. Той прави духа си изтънчен, за да разпознава доброто сред злото, по същия начин е и с музиката – когато се образоваш и се опитваш да откриеш нов свят – невидим, но много смислен и дълбок и това е музиката.

Може ли музиката да спаси света?

Да, защото ти нали виждаш как светът се променя, когато си сложиш слушалките в ушите? Как сивите и тъжни сгради, грозните тротоари, целият шум от коли и изнервени хора, от лудости и бесове наоколо се променят. Става красиво, става ти едно хубаво, светът се променя. Музиката е контекстът на света, в който живеем, а той е красив.  Уди Алън казва’ Когато престанете да грешите, тогава тъпчете на едно място’ Трябва да се развиваш и да търсиш нови различности и това музиката на мен ми го дава.

Трудно ли е да правиш джаз музика в България?

Аз живея един много щастлив живот, имам късмет – попаднала съм в една любовна връзка от повече от 20 години, която ме е завъртяла в един много хубав и красив живот. Слава Богу, това, което ми се е случило, не съм го предизвиквала нарочно – то просто ми се случи. И в този смисъл ми е лесно. Срещам хора, които ми помагат да правя музиката, която харесвам.

Вярваш ли в случайностите?

Мисля, че всичко се подрежда, защото ти работиш за тези обстоятелства да се наредят в един момент точно така, както на теб ти трябва. Случайностите не са случайни.

Какво още искаш да направиш  в музикално отношение?

Аз имам 2 проекта, които са свързани с мечти, те тръгват от мечти, но аз ще ги реализирам, защото музикантите са винаги до мен, хората, които срещам на концертите ми са духовно щедри, сред тях има хора, които са меценати и ми помагат. Това ме облекчава, защото не се налага да правя неща, които не са присъщи за мен и хората харесват точно моята музика и моят стил. Моите 2 много важни неща са третият ми албум с авторска музика, която е основно от Мирослав Турийски, Еко и мен. А другата ми идея е филмова музика – с интрументална музика от велики филми, на която да напиша текстове, защото осъзнах, че филмовата музика носи в себе си не само образите на героите от самия филм, а и сама по себе си тя е много асоциативна, влияеща на фантазирането – мечтателна и ми харесва да направя такава програма. От филми които са ме създали като човек – филмът Бразилия на Тери Гилиъм, Криле на желанието на Вин Вендерс, Буена Виста, това са филми, които съм гледала още в гимназиалните си години и сега гледам отново, прехвърлям си още моменти, връщам се назад, Убедена съм, че има много хора в България, с които можем да си говорим на един език. Много е хубаво,  че когато пуснеш концерти с вход свободен залите са пълни до горе, което показва, че хората имат потребност от тази музика, но понякога не могат да си я позволят.

В какво вярваш?

Безусловно вярвам в Бог. Вярвам много на детето си и на мъжа си. Това са хората, на които имам 100 процента доверие. Вярвам, че когато имаш мечти трябва методично, спокойно и естествено да ги оставиш да идват при теб, а не да ги насилваш. Вярвам, че това, което ми се случва не е случайно, а е плод на моите фантазии и желания и плод на един абсолютно мощен космически закон, че когато искаш нещо благородно, то ти се случва. 

Интервюто е направено за списание Жената Днес