 |
| Снимка: www.vaskovassilev.com |
Беше зимата на 2007 година, 2 балкон в зала 1 на НДК. С много
късмет се бях сдобила с един безценен билет за концерта на виртуоза Васко
Василев. Истината е, че не бях слушала нито едно негово изпълнение до тогава.
Нищо. А защо толкова исках да отида на концерта – и до днес не мога да си обясня. Влизайки в претъпканата зала, усещах как във въздуха се носи едно трепетно очакване, един нестихващ интерес и еуфория, която ме обзе моментално. И щом светлините изгаснаха и мъгла обви сцената, първите струни докоснати от него накараха всяка фибра в мен да спре. Затаих дъх. Потопих се.
Една магия, едно усещане, което кара сърцето ти да бие по-бавно, унесено в ритъма на цигулката.
Не знам дали можеш да се влюбиш в един тон, в една мелодия, но за мен бе точно това. Да си музикант е изкуство, но да галиш всяка струна по начина, по който Васко го прави – това е божествено. Затваряйки очи, виждах нежност, романтика, усещах звука по тялото си.
 |
| Снимка: www.vaskovassilev.com |
И така, някак си, този непознат разкри душата си пред мен и
ми показа своя свят изпълнен с много музика, енергия и ритъм.
И до днес се питам дали ние, жените, тайничко не се влюбваме в артиста не толкова заради него, колкото заради света, който ни показва.
Толкова много истории –
художници, артисти, музиканти, творци – хора умело поели живота в ръце,
извайвайки го в причудливи форми и измерения, носещи ни куп от емоции и
необясними чувства. Истината е, че е по-лесно да живееш в красивия свят на
изкуството, където уроците на съдбата и мъдростта на поколенията изпадат в
безтегловност. Там където сърцето рисува свои картини, а болката и
разочарованието са просто лош спомен от полу-сънуван кошмар. И макар историята
да помни писмата на всички онези девойки, полудели от любов по артиста-бохем,
чийто живот обаче е твърде кратък, за да бъде отдаден само на една жена, всеки
ден протягаме ръце към необяснимото и изкушаващото, защото е греховно по-сладко
от монотонността на безвремието.
Излизайки от транса на концерта бях сигурна, че този човек е
белязал живота ми по необясним начин. Дали защото преоткрих красотата на
Пиацола или защото публиката заживя като едно цяло под звуците на цигулката –
едва ли някога ще разбера. Но точно там – в прашните кадифени седалки, където
не един и двама са заспивали от скука и досада, аз видях своята Итака – мястото
където винаги ще се чувствам у дома – топло сгушена в музиката на един творец
от световна величина, който за мен винаги ще си остане ‘Васко, който ме върна у дома’.
Написано за Жената днес
