Искаш ли отново да си ти?

Трескаво бързам да се прибера вкъщи, за да мога да опиша, макар и много бегло, преплитащите се бурни емоции, които горят в мен. Емоции, породени от най-чистото и възвишено изкуство - музиката. Емоции, които подобно на мъждукаща свещ в тъмнината, не избухват зрелищно, а тихо, кротко и напоително озаряват тъмната нощ и носят надежда.

Въвлечена в красивия и магнетичен свят на една от най-талантливите ни джаз певици - Мирослава Кацарова и представянето на новата й песен 'Искаш ли отново да си ти', тази вечер за пореден път ми напомни защо си струва да се живее. Малко са истински облагородяващите усещания като любовта и музиката. И двете въплътяват непримирима страст и действат жизнеутвърждаващо на ума, тялото и сърцето. Разкриват един нов свят, който приветства инакомислието и авантюрата, защото границите не съществуват.

Джазът не е музика за всеки - не крещи 'Обичай ме сега!', а те съблазнява бавно - като изкусен любовник, който иска да напрегне всяка фибра в теб, сякаш опънати тетива на лък. Джазът, както казва Мира, е музика за влюбени в живота естети - хора с богата душевност, които изпитват наслада в уединението и романтиката на заглъхващия бас. Джазът е своеобразно музикално гурме - задоволява изтънчения вкус. В малки количества. Но винаги с перфекционизъм и стил.

Опиянена от богатството на звуците и интимната игра в тоналностите на Мира Кацарова и нейните изключителни музиканти - Мирослав Турийски, Веселин Веселинов-Еко и Христо Йоцов, намерих път към всички незададени въпроси, неполучени отговори, осъществени търсения и възхитителни състояния, които всеки от нас може да открие в душата си. Стига да намери пътя към нея...

P.S. Влюбените в живота естети намираме смисъл във формите на португалски, френски и всеки друг език, който носи красотата на необятната джаз музика. Kaто тази - Bebel Gilberto - Aganju

Петък вечер

Петък вечер е винаги многообещаваща - носи полъха на непознатото, интригата на авантюрата, загадката на мрака, безскрупулното използване на подправен чар и малко наивност... Желанието е облечено черно, често е прекалено гримирано и леко отегчено. Потокът от хора заема и напуска неудобните столове на столичните заведения с единствената надежда тази вечер да им се случи нещо различно и неповторимо, нещо, което да осмисли безцелното им съществуване от 9 до 5. Напук на пазарната икономика аз съм решила алтернативно да споделя вечерта далеч от похотта и уютно се сгушвам в удобството на любимото заведение - там, където всеки ти е близък приятел и то не нарочно - просто така, защото трябва да има място, където руса не е задължително тъпа. Обмислям и варианта тихо да се прибера у дома след чаша уиски - отлагам го още малко, защото приказките вървят добре, предстоят няколко почивни дни, а и непокорната ми съвест категорично отказва да се примири със спокойната петък вечер. Но както често става в живота - той се случва, докато си правиш планове. 

София е опасно място - непрестанно и от всеки ъгъл те дебне нечий непроницаем поглед. Сякаш гледа през теб, но изучава всяка гънка на усмивката ти, обхожда тялото ти и спира дъха ти. Обгърнат в тънка струйка дим, която замъглява протягащите се към теб силни ръце и не ти остава нищо. Нищо, освен да скочиш в заешката дупка.

Новият хедонизъм

Часът е 1.30 през нощта. Напразно се опитвам да заспя и неуморно се въртя в леглото. Преброяването на овце и друг едър и дребен рогат добитък съвсем не помага. В главата ми препускат коя от коя по-нелепи мисли, приличащи на жужащ кошер, който не ми дава покой. Последният път, когато не можех да спя причината май беше разбито сърце. Или пък работна драма. Все тая. Сега без обективна причина, иначе горе-долу спокойното ми същество буйстваше и отказваше да се подчини на командата. Анархия master level. Решението ми да прехвърля през главата ми задачите за следващия ден, за уикенда и фантазирането по световната карта също не даде резултат.


Уж нищо на пръв поглед, но всъщност основен проблем, излиза в съзнанието ми - младостта. Или както обича да казва моята шефка - 'твоят най-голям плюс и минус'. Тази младост, която не ми дава да спя, защото пулсът ми се ускорява всеки път щом помисля за онази възможност, онова пътуване или онзи изкушаващ мъжки поглед над уискито ми в петък вечер. Младостта, която предизвиква в мен опустошаващи земетресения и вулканични изригвания всеки ден. Тази, която не ме оставя да спя, защото не може да чака до утре. Утре-то е прекалено далеч. А моето Аз иска всичко тук и сега. Защото свикнеш ли веднъж със скоростта, после ти е много трудно да спреш и да почакаш.

Ставам да изпуша една цигара. София спи. Небето е ясно и с много звезди. Толкова много звезди, че за миг забравям за моето 'тук и сега' и потъвам в безвремието. Пулсът ми се успокоява, поемам дълбоко въздух. Ще изчакам до сутринта. Защото утре ще бъде нов ден и той ще ми донесе още много нови усещания. Защото те са привилегия само на онези, които дръзват да живеят смело за мига и да поискат и невъзможното. Защото имаме нуждата да живеем живот, който да остави следа. И както е казал Оскар Уайлд - 'светът има нужда от нов вид хедонизъм' - тук и сега.

P.S.  Заспах в 3. Утре ме чака цял нов свят.

Васко, който ме върна у дома

Снимка: www.vaskovassilev.com

Беше зимата на 2007 година, 2 балкон в зала 1 на НДК. С много късмет се бях сдобила с един безценен билет за концерта на виртуоза Васко Василев. Истината е, че не бях слушала нито едно негово изпълнение до тогава. Нищо. А защо толкова исках да отида на концерта – и до днес не мога да си обясня. Влизайки в претъпканата зала, усещах как във въздуха се носи едно трепетно очакване, един нестихващ интерес и еуфория, която ме обзе моментално. И щом светлините изгаснаха и мъгла обви сцената, първите струни докоснати от него накараха всяка фибра в мен да спре. Затаих дъх. Потопих се. 

Една магия, едно усещане, което кара сърцето ти да бие по-бавно, унесено в ритъма на цигулката. 

Не знам дали можеш да се влюбиш в един тон, в една мелодия, но за мен бе точно това. Да си музикант е изкуство, но да галиш всяка струна по начина, по който Васко го прави – това е божествено. Затваряйки очи, виждах нежност, романтика, усещах звука по тялото си.

Снимка: www.vaskovassilev.com

И така, някак си, този непознат разкри душата си пред мен и ми показа своя свят изпълнен с много музика, енергия и ритъм. 

И до днес се питам дали ние, жените, тайничко не се влюбваме в артиста не толкова заради него, колкото заради света, който ни показва. 

Толкова много истории – художници, артисти, музиканти, творци – хора умело поели живота в ръце, извайвайки го в причудливи форми и измерения, носещи ни куп от емоции и необясними чувства. Истината е, че е по-лесно да живееш в красивия свят на изкуството, където уроците на съдбата и мъдростта на поколенията изпадат в безтегловност. Там където сърцето рисува свои картини, а болката и разочарованието са просто лош спомен от полу-сънуван кошмар. И макар историята да помни писмата на всички онези девойки, полудели от любов по артиста-бохем, чийто живот обаче е твърде кратък, за да бъде отдаден само на една жена, всеки ден протягаме ръце към необяснимото и изкушаващото, защото е греховно по-сладко от монотонността на безвремието.

Излизайки от транса на концерта бях сигурна, че този човек е белязал живота ми по необясним начин. Дали защото преоткрих красотата на Пиацола или защото публиката заживя като едно цяло под звуците на цигулката – едва ли някога ще разбера. Но точно там – в прашните кадифени седалки, където не един и двама са заспивали от скука и досада, аз видях своята Итака – мястото където винаги ще се чувствам у дома – топло сгушена в музиката на един творец от световна величина, който за мен винаги ще си остане ‘Васко, който ме върна у дома’.

Написано за Жената днес

Тъжно ми е

Днес ми е тъжно, не защото е 16 септември. Не защото вали или защото е мрачно. Не и защото е понеделник и работната седмица яростно стъпва върху главата ми и дава заявка за тежко главоболие. Тъжно ми е за загубеното приятелство, което изчезна безследно, за споделените тайни и прошепнати мечти, за общите проекти и смели начинания.

Тъжно ми е за тихия телефон и тихата война, за огорчението и мълчанието. 

Тъжно ми. Тъжно ми е, че не можах да преодолея себе си и продължих, тъжно ми е, че ти преодоля мен и продължи.

Тъжно ми е, а на теб, дали?

Няма нищо по-хубаво от лошото време

Спомням си как като малка дълго се взирах в заглавието на Богомил Райнов на най-високата полица у дома. Не можех да си обясня как е възможно някой да харесва лошото време. Неслучайно е ‘лошо’ – тъжно, масленосиво небе, задушаващо града със своята тежест и глухота. 

Снимка: Интернет

Дали, обаче, защото остарях или защото преоткрих силата на виното и целувките и тънката струйка тютюнев дим, но нещо в мен истински заобича тъжното време. 

Навява ми онази носталгия на Париж през есента – кротко приседнала на пейка на Сена, взирайки се в безкрая на човешкия гений, търсейки утеха и спасение за вечно бродещата душа. Или пък бързината на Лондон, забулен като в мъглите на Авалон, неспирно бълващ суматоха и суета. София - нежно погалена от септемврийски дъжд, тихо пазеща своите тайни. 

И днес денят е такъв – болезнено романтичен, във въздуха витае любовен трепет, червено вино и припукващи съчки. Съвършен в хаоса на петъчното еднообразие. Било 13. Петък 13. Нека всеки петък ми е такъв. 

Морякът-удавник и морската сирена

Снимка: Интернет

Баналните истории на мъже на средна възраст, неминуемо присъстват в ежедневието ни – на кого му побелява косата, защо на Сашо от горния етаж поршето му е по-лъскаво, дали скоро няма да секне приливът на мъжката мощ и дали все още го бива да заговаря моделки по баровете. Както една моя позната казва: ‘Мъжете на средна възраст, точно преди да навършат 40, изведнъж осъзнават, че животът им се изплъзва безвъзвратно.’ Няма по-страшна диагноза от това да разбереш, че от утре ахааааааа и вече си с-т-а-р! Затова препускат бясно по морските капанчета, сластно зализват перчем и силно се надяват напомпаното им его да успее да оплете някое попрекалило невръстно девойче, само и само да докажат на себе си, че още ги бива. Банално. Липсва смисъл, провокация, липсва характер, но в такъв момент характерът е най-слабото звено във веригата.

Никой не разбира мъжете по-добре от морето. То започва и приключва истории, прибира изтерзани души и е само тих свидетел на нощните буйства по пясъчните плажове. И когато в делириума на алкохолното опиянение се появи тя – морската сирена – цяла изтъкана от рибарски мрежи и наивни лъжи – те скачат като моряк-удавник, защото утре може и да не дойде. Утре е твърде далеч, а 40 е твърде близо. А сирената кротко чака на брега своя отчаян моряк, който за последен път да загребе с шепи от извора на младостта. Ще поживее така ден-два. Може би и седмица. Или дори месец. Но утре ще дойде. Ще дойдат и 40-те. Ще дойде и самотата, и угризенията, и плешивата глава, и празното легло. Но тогава морската сирена ще бъде далеч, тънко изплитайки своята мрежа за нов, по-друг моряк.

Тогава какво? Ще намери ли сили морякът-удавник да признае смисъла на своето безсилие? Едва ли. Ще побегне ли като малко дете към прегръдките, които са го топлели през студените нощи? Едва ли. Защото нищо не оплита живота така, както една морска сирена и една празна глава.